Мики Спилейн - Аз, единакът!

Когато потеглихме, Сташ изключи радиото и попита:

— Как ти капна?

— Като круша, как другояче? — Той ме побутна с пистолета и се ухили. — Голям будала си бе, Райън. Трябваше да се покриеш; Ама аз, аз си знаех, че все пак ще се върнеш. Още шестима от нашите са завардили дупката ти, но аз си знаех откъде ще дойдеш.

— Сега го раздавате по стар чикагски маниер, така ли? — попитах аз. — Еднопосочно пътуване и всички останали лайняни номера.

Той се изхили.

— Дума да няма. Радвам се, че това не ти разваля настроението. Ей, Сташ, тоя момък е страхотия. — Пистолетът му отново ме ръчна в корема. — Знаеш ли, Райън, ще те очистя, без да усетиш. Никакви щуротии. Ти не ми създаваш проблеми, аз ти спестявам мъките.

Поблагодарих му и се облегнах назад, и се загледах как Сташ приближава към тунела Линкълн. Движението беше натоварено.

Стан не отделяше очи от мене и ми се ухили отново, като извъртя леко пистолета си така, че да бъде точно перпендикулярно към мене. Поех си дълбоко въздух и отвратено се отпуснах изцяло върху облегалката.

След това ръката ми бързо се стрелна към оръжието му и преди той да беше успял да натисне спусъка, аз вече бях издърпал затвора на автоматичния му пистолет в крайно задно положение, така че той не можеше да произведе изстрел, и го извих рязко така, че счупих пръста му, и докато той все още пищеше от болка и изненада, ръгнах дулото в корема му и натиснах спусъка.

Откъм предната седалка Сташ изкрещя ужасено и се опита да се обърне назад, за да види какво става, но не можеше да направи нищо, ама абсолютно нищо. Взех обратно 45-ия от Стан, свалих петлето и накарах Сташ да усети широкото „О“ на дулото му върху врата си. Главата му потръпна спазматично и той продължи да скимти тихо.

— Сега се махаме оттук — казах. — Ще ти кажа къде да караш. И никакви глупости.

Послуша ме. Запази истерично спокойствие, а когато стигнахме до ръждясалите фабрични халета в Секокъс, спряхме и тогава му позволих да се обърне. Шокът беше отминал и лицето на Стан беше пребледняло от болка и страх. Той започна да моли за лекар, но аз поклатих глава.

Сташ се обади:

— И к’во ш’праим, приятел?

— Зависи само от вас. Искам да зная кой викна наградата. Кой?

Сташ погледна безпомощно към брат си. Стан избърбори само: „…доктор.“

— Не още. Може би когато се поразговориш…

На Стан започна постепенно да му се прояснява. Аз не си правех майтап. Той едва-едва разтърси глава.

— Да ти кажа, ама кат’ не ’нам. Знаеш… как ста’ат работите.

Повдигнах главата му с пистолета и го погледнах в очите. Вече не можеше да говори, но казваше истината.

— Кои са другите около апартамента ми и къде? — попитах го аз.

— Голдън и Холмс… Те са откъм южната страна… Лу Стекльр, той… е отсреща… в къщата на сакатия.

Ръката ми стисна силно дръжката на пистолета.

— Какво са направили с Резтац?

— Боцнали са му доза… не знам… аз…

— Кой друг? По дяволите, говори бързо!

— Марио… чака те в дупката ти.

— Има ли ченгета?

— Нито едно. Изтеглиха ги… всичките. Хайми Гъската, покрил е всички линии с шайката си. Бебкок и… Гръка… те… Джързи. Те…

В този момент припадна. Дадох му пет минути и му помогнах да се свести. Той получи спазми и се оповръща целият. Сташ все още беше в истерия и трепереше.

— Нещо друго, Стан? — попитах аз. Той поклати глава.

Нямаше нищо повече и аз го усетих. Казах на Сташ да излезе от колата и да заобиколи от другата страна. Отворих му, за да извади брат си, и двамата застанаха отвън. Гледаха ме като животни. Казах им:

— Където и когато и да се срещнем отново, смятайте, че сте гушнали по един между рогата, момчета. Но не мисля, че би трябвало да се тревожа за тия неща, тъй като някой друг ще се докопа по-напред до вас, както, стана с ония гангстерчета от Елизабет. А сега дим да ви няма.

Очите на Стан станаха кръгли.

— Боже… няма ли поне да извикаш лекар? Няма ли…

— Не са те лъгали, когато са ти казвали, че съм безскрупулен тип.

— Райън… Райън…

Запалих двигателя и подвикнах на Стан:

— Пукни!

Подкарах обратно през тунела, а след това паркирах колата в близката пресечка. След като избърсах отпечатъците си по волана, дръжките на вратите и первазите, аз се измъкнах навън и я зарязах. Намерих телефон, навъртях номера и казах:

— Едрия?

— Райън…

— Добре, Едър, чуй ме за миг. Къде можем да се срещнем?

— Не мисля, че е добре.

— Братко, ако не се стегнеш, ще се разсмърдя навсякъде.

Той замълча. Не закри с ръка слушалката, за да говори с някой друг или нещо такова. Просто поседя минута и после рече: