Мики Спилейн - Аз, единакът!

— Зная — казах аз.

— Някаква помощ?

— Да. Да. Много помощ. Междувременно можете да приберете още един труп от апартамента ми. Името му е Марио Сен. Няма да липсва на никого. Бил се е разположил тук да ме чака, а вие, момчета, сте го пропуснали. Трябваше аз да се погрижа за него. — Замълчах и добавих: — Ще се обадя пак.

Окачих слушалката, докато той все още се опитваше да говори нещо, и седнах. Всичко придобиваше съвсем смислени очертания. Знаех какво беше правил Билингс в онзи стар район. Имах апартамент там от близо десет години и той го беше открил. Преди смъртта си беше решил да остави стоката в бърлогата ми и да я пусне оттам.

Единственото нещо, което не е знаел, беше, че аз просто се бях преместил оттам!

Отново посегнах към телефона, поставих ръката си върху слушалката и размислих за изминатото, за целия път от началото, та до тази вечер. Вече нямаше никакви загадки. Малките парченца се бяха слепили в картина — лица, време, събития, и вече не беше останало нищо, което да бъде откривано… освен едно-единствено нещо.

Цялата ми умора ме напусна и отново се чувствувах бодър, сякаш денят току-що беше започнал. Гюмето за бунаци беше вдигнато и от тази вечер нататък нямаше да има никаква листа на нарочените. Не и за мене. За някои други може би, но не и за мене.

Грабнах телефона и навъртях номера на Кармен, а тя вдигна още преди да беше приключило първото иззвъняване. Гласът й беше прегракнал от безпокойство, когато заразпитва:

— Райън, Райън, къде си?

— У дома, скъпа, добре съм. Какво стана при тебе?

— Измъкнахме се с останалите. Полицията пристигна точно когато излизах, но нямаха достатъчно хора, за да ни изловят. Чухме изстрелите и помислих, че си ти. Не можех да дойда при тебе. Чувствувах се като отнасяна от отлива. Всички пищяха и напираха към вратата…

— Сега е по-добре да го забравиш.

— Кой беше?

— Фредо. Очистиха го.

— О-о, Райън.

— Беше още жив, когато излязох вън. Той проговори, котенце, и сега наистина мога да накарам някои да подвият опашки. Искаш ли да видиш как става?

— Само… ако мога да помогна.

— Можеш. Виж, грабвай едно такси и право при мен. Ще те чакам отпред. Можем да тръгнем оттук.

Дадох й адреса, окачих слушалката и смених ризата си. Минах покрай Марио Сен, излязох на улицата и застанах в сянка, докато изчаквах.

Когато таксито спря, влязох в него и вътре беше моята прелестна Кармен. Дъхът й беше накъсан от хлиповете на облекчение. Тя произнесе името ми и зарови лице във врата ми. Дадох на шофьора стария си адрес.

Улицата умираше. Последните искрици живот бяха мръсножълтеникавите светлинки в някои от прозорците. Единствено шепа хлапетии вдигаше някакъв шум под уличните лампи. Морът явно беше пренасочил и трафика, който странеше от тук, сякаш подплашен от досега със старото и гниещото.

Спрях и Кармен ме погледна въпросително, здраво хванала ръката ми.

— Мислиш ли за нещо?

— Припомням си.

— Мм?

— Доста време съм живял тук — кимнах към бездушната редица от прозорци на лицевата страна на втория етаж.

Един прегърбен слаб старец с изпито лице под сивото кадифе на брадата си изплува от мрака, погледна подозрително към нас, след това разкриви устата си в усмивка.

— Добър вечер, господин Райън. Върнали сте се да хвърлите един последен поглед?

— Здрасти, Сенди. Не, малко недовършена работа. Ти все още тук ли си?

— Онази организация за разрушаване „Коупек“ ни държи тук, неколцина сме. Да гоним бездомните. Спомняш ли си, когато разрушиха онази сграда с двамата скитници в нея? Яко го отнесоха тогава.

Тръгнах към входа вдясно от мене.

— Кой е там?

— Стийв. Сигурно се е натряскал. Искаш ли да го видиш?

— Не особено.

Той съвсем не на място отдаде чест и каза:

— Добре, забавлявайте се. Не мога да разбера защо на някого ще му се прище да се връща отново тук. След три седмици всичко ще бъде опразнено и ще започнат да събарят.

Ние го изпратихме с поглед, а Кармен каза:

— Какво тъжно старче.

Взех ръката й, изкачихме се по изядените от времето стъпала от кафяв камък и пристъпихме в зейналата паст на сградата.

Следите от обитателите все още бяха съвсем пресни, усещането, че хората бяха все още тук. Бледата светлина от голата крушка на тавана създаваше фалшиво усещане за топлина и хвърляше дълги странни сенки около нас. Някъде откъм дъното се дочу кашлица и някакво ломотене на глас, дрезгав от алкохола.

Професионален фенер с форма на кутийка и надпис „Коупек — Разрушаване“ беше заклинен между колоната и перилата на стълбището. Взех го и щракнах копчето. След това се усмихнах на Кармен, хванах ръката й и се заизкачвахме по стълбите.