Мики Спилейн - Секс капан

— Налага се. Искам да доведа нещата докрай. Остава и братовчедът Алфред.

— Разбирам.

— Какво ще кажеш за събота вечер, съветнико?

— Много добре.

— Уговори подробностите.

Хънтър кимна, вгледа се в мен за няколко секунди и попита:

— Мислиш ли, че ще имаш време да се радваш на триумфа си, Куче?

— Толкова дълго съм съумял да остана жив… Оцеляват само най-издръжливите.

Тръгнах по стария път извън града, като умишлено заобиколих завода „Барин“, в чийто обикновено тъмен двор сега се снимаха нощни кадри и множество прожектори хвърляха подобни на чадъри отблясъци жълта светлина. Преди няколко поколения това би било нормална гледка. Тогава собствените прожектори на завода обливаха стените и го превръщаха в светлото сърце на града. Сега приличаше на последната глътка въздух на умираща риба.

На два пъти угасих фаровете, преди да завия, за да не рискувам. Бях следил твърде много коли нощем и съм ги разпознавал само по фаровете. Не исках същото да се случи и на мен. За по-голяма сигурност спрях на два пъти. Нямаше никой, така че свих по разклона към къщата на Люси Лонгстрийт, следейки пътя през монотонното щракане на чистачките.

Когато стигнах, завих по алеята, качих се по стълбите и почуках на вратата. Никой не отговори, така че почаках малко и почуках отново. Този път отвътре долетя крясъкът на Люси да вляза.

Тя седеше сама край масата пред празна чаша от кафе, тесте карти и почти запълнен лист за писане. Изглеждаше безумно ядосана.

— Къде е приятелката ти? — попитах.

— Изчезна временно. Не мога да играя сама, така че седни, красавецо. — Протегна крак под масата и изрита стола навън, за да ме улесни. После присви очи нетърпеливо и каза: — Чакай да сметна докъде сме стигнали с Бет и ще започнем наново.

Нещо с нея не беше както трябва и когато взе листа и химикалката, за да сметне резултата, видях как надраска пет букви, които нямаха нищо общо с играта, но пък бяха напълно ясни — капан.

Люси Лонгстрийт беше живяла достатъчно дълго, за да си представи какво може да стане, така че когато скочих от стола, тя вече се бе плъзнала под масата. Чух стъпките откъм входната врата зад гърба си и с първия изстрел успях да угася лампата. След това някакъв крак изрита оръжието от ръката ми и го запрати в другия край на стаята. Но шансовете ми вече не бяха лоши. Когото и да докопах, щеше да е враг, докато те трябваше да се уверяват лично, че са хванали именно мен. Първият се натъкна на юмрука ми, който натика зъбите му в гръкляна. По ръката си усетих лепкавата кръв. Когато той се блъсна в стената, аз се изтърколих вляво и дръпнах рязко краката на още един. Пистолетът в ръката му изтрещя и светкавицата от цевта опърли бузата му, навивайки кожата с изгорял барут. Сграбчих пистолета с една ръка, подложих коляно под лакътя му и е едно движение му счупих китката. Крясъкът му заглуших, като стоварих дръжката на пистолета върху черепа му.

Просто нямаше достатъчно време. Видях силуетът да се извисява над мен, долових движението и изработваните ми с години рефлекси сработиха. Дръпнах рязко глава, но металния прът успя да се стовари върху слепоочието ми. Ослепях от болка. Опитах се да помръдна, но не бях в състояние. Разбрах, че всичко е свършило, защото проблесна пламък на запалка и с периферното си зрение успях да различа силуета на автоматичен пистолет.

Когато чух трясъка изругах тихо и единственото, което успях да си помисля, беше, че това е най-глупавият звук, който съм чувал да издава пистолет и че да умреш в края на краищата не е толкова лошо, щом като смъртта може да изкривява звуците чак толкова и не те кара да чувстваш страданието от куршума. Никаква болка. Само огромна, тежка маса, която те натиска надолу, надолу, надолу…

Когато отново стана светло, примигнах за да махна сълзите от очите си и през звънтенето в ушите си чух Люси Лонгстрийт да пита:

— Добре ли си?

— По дяволите!

— Ще ругаеш по-късно. Сега изпълзи изпод този палячо, защото те изпоплеска с кръв.

Надигнах се на колене и усетих как трупът се изтъркаля от гърба ми на пода. Всички бяха живи и дишаха, но им беше много зле, особено на онзи, на когото Люси едва не изкара мозъка, като го цапардо-са с тежката старомодна лампа, която някога стоеше в средата на масата й в публичния дом.

Поех си дъх за около минута, а след това ги разгледах. Двама от тях не бях виждал никога, но третият беше стар приятел. Сега китката му беше счупена, а на черепа му имаше страхотна вдлъбнатина. Блеки Сондърс, главорезът от Трентън, щеше да види доста зор, докато обясни всичко това на Чет Линдън.