Мики Спилейн - Секс капан

— Гадна, шибана свиня!

— Затвори си устата и ме целуни.

Нахвърли се върху мен като тигрица — толкова разгорещена и мокра, толкова жадна, че трябваше да я сграбча, за да я укротя. Продължихме да се изяждаме един друг живи, докато играта стана толкова свирепа, че се наложи да се отдръпнем с обезумели от изненада погледи.

— Не така, скъпа — казах аз.

— Така — усмихна се тя.

Дъждът отново се усили и ни раздели, но в началото дори не го разбрахме.

Най-накрая тя облиза капчиците от устните си и сбърчи нос.

— Странни неща се случват, нали?

— Понякога.

— Защо трябваше да чакаш толкова дълго, преди да ми разкажеш за себе си?

— Трябваше да свърша някои неща.

— Понякога много се ядосвах. Дори си казвах, че щеше да е по-добре, ако не те бях срещнала.

— Може би наистина е така.

— Но кой тогава щеше да ме научи на нещата, които ми остава да науча?

— Едва ли са много, котенце.

Тя ме изгледа с насмешка и едва не посегна да ме удари пак, но си спомни разкървавената си ръка.

— И още нещо…

— Загубата на девствеността е нещо естествено — казах й аз. — Природата осигурява наслада, която да притъпи болката и любов, която да замени съжалението от загубата на невъзвратимото.

— Няма нужда да философстваш толкова. Забравяш забавлението.

— Ти го помни.

Неочаквана светкавица превърна сивия ден в мътно син и зачакахме тътена на гръмотевицата. Той долетя, отекна в далечината и Шарън улови ръката ми.

— С какво мога да ти помогна?

— Има ли как да се добереш до досиетата на наетите от кинопродукцията хора?

Шарън кимна.

— Разбира се.

— Добре. Искам да провериш всички, наети отвън, но не по-млади от да кажем… седемдесет. Провери осигурителните им карти и ако намериш някоя, която изглежда прекалено нова или умишлено състарена, отбележи я и ми се обади. Ако те питат нещо, кажи че е във връзка със застрахователната политика на компанията ви.

— Някакво конкретно име?

— Този не би използвал своето.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Не.

— Това ще те изложи ли на някаква… опасност?

Поклатих глава.

— Ако не го открия, ще стане по-лошо.

— Добре. Ще се опитам, Куче.

— Ти си кукличка.

— Аз съм девственица.

— Всяка мадама е била такава някога. Не му придавай чак такова значение.

Тя се усмихна дяволито, напръска ме с малко дъжд и тръгна към главната сграда. Някой наду свирка под голямата шатра и почивката свърши. Хората от екипа се отправиха към местата си с наведени заради дъжда глави. Избрах подходящия момент, тръгнах с трима от тях, заобиколих оградата със зяпачите и отидох до колата. Трябваше да изчакам няколко минути, докато успея да се мушна в движението, което не беше лошо, защото всеки, които имаше намерение да ме проследи, щеше да попадне в истинско задръстване. Знаех къде да отбия. Когато стигнах до улицата, която ми трябваше, свих надясно и продължих нататък, без да отделям очи от огледалото. Направих още два завоя и едва тогава се успокоих. Този път след мен нямаше никой.

Елиът Емблър ми подаде плика със снимките, прибра парите и благодари за бакшиша, който закръгляше сметката. Беше разглобил оборудването и бе сложил всичко на мястото му. Попита ме какво да прави с негативите. Казах му да ги пази още десет дни и ако не дойда да ги взема, да ги изгори.

Петнайсет минути след това бях в хотела и хванах Лийлънд Хънтър, точно когато се канеше да тръгне към Ню Йорк. Дадох му снимките. Той ги разгледа внимателно и аз казах:

— Сега ти си на ход, съветнико. Мисля, че волята на стареца е изпълнена. — Хънтър ми хвърли изпитателен поглед, но преди да успее да заговори, го прекъснах с жест. — За залагане на капан не се споменава нищо, нали? Братовчедът Дени се напъха в него изцяло по своя воля и ако искаш да знаеш, бих могъл да го понатисна, за да обясни някои тайнствени събития, станали в този, град, които местните хора предпочитат да заровят в боклукчийската кофа на времето.

— Не мисля, че ще се наложи, но ми се струва, че всичко това си е чиста загуба на сили и време. Какво ще спечелиш?

— Десетте бона.

— В удостоверения за акции. Не е нужно да ти казвам каква ще е бъдещата им стойност.

— А колко пъти пък аз трябва да ти казвам, че съм оптимист?

— Като всички онези, които са загинали, докато са се опитвали да летят, преди братя Райт да открият как става това.

— От теб искам само да подготвиш документите.

— Кога смяташ… хм… да се срещнеш с тях? Всъщност това не се налага, знаеш.