Мики Спилейн - Секс капан

— Кой ще те убие, Куче?

— Всички — отговорих.

— Може ли да гледам?

Пакетът цигари остана в ръката ми прекалено дълго. Бяха се намокрили и ги захвърлих в калта. Шарън се усмихваше, усмихнах й се и аз.

— За мен ще е удоволствие.

Дъждът беше отстъпил мястото си на бурята и навън цареше някакво безумие. Валеше като из ведро и водните камшици шибаха земята, сякаш човешките творения им бяха враг и искаха да ги отмият в канализацията, за да може земята да заживее отново, без излишни разрушения. Бях съгласен с природата. Излязох да направя това, което трябваше.

Чакаше ме при Тод и още като я видях, разбрах, че всичко е отишло по дяволите.

— Здравей, Роуз. — Вместо да отвърне на поздрава ми, Роуз се втренчи в кафето си и заопипва самотната кифличка до чинийката. — Какво стана?

— Задаваш много въпроси.

— Знам. Затова и плащам.

Нямаше причина да я карам да бърза. Изчаках Тод да ми донесе бира и да се отдалечи, после отпих една глътка от чашата и изтрих пяната от устата си с ръка.

— Какво стана?

Най-накрая вдигна очи към мен.

— Наистина ли са от твоето семейство?

— Донякъде.

Протегнах ръка и улових дланта й.

— Ти как си?

— Нищо ми няма.

— Как мина?

— Имаш снимките, ако това те интересува. Просто не мога да повярвам, че може да има такива хора.

— Роуз, какво по дяволите, се случи?

Тя отпи от кафето, взе цигарата, която й предложих и я запали.

— Всички вие сте Барин, нали?

Потвърдих.

— Куче…

— Слушам те.

— Той е помия.

— Знам го отдавна.

— Защо не ми каза каква помия е той?

— Осигурих ти пътя за бягство, нали?

— Благодаря. Ама наистина. За малко да не успея да се възползвам.

— Очевидно си успяла. — Отдръпнах се назад и се усмихнах.

— Дявол да го вземе, престани да се хилиш! Това, че съм професионална курва не означава, че можеш да ми се хилиш така!

— Това е защото те харесвам, скъпа.

— Върви на майната си.

— Още не.

Когато вдигна очи, забелязах, че в тях има сълзи, при това не отскоро.

— Лий ще ме намрази.

— Ти си си виновна.

— Куче… аз не съм закоравяла като тебе.

— Но си също толкова мека.

— Каква полза от това?

— Помниш ли, че ти казах да се омъжиш за Лий? Той има нужда от човек като теб.

— Помня.

— Направи го.

— Ще ме вземе ли?

— Трябва да си изгубила скапания си мозък! Той има нужда от теб!

— Но не и от теб, така ли?

— Облаците се изцедиха, Роуз. Всичко свърши. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. — Тя остави чашата и положи всички усилия да се усмихне. Най-накрая успя. — Наистина ли ще ни оставиш на мира?

— Да.

— Копелето се опита да ме убие. Направих всичко възможно с него, а след това поиска да ме пречука! Никоя не го е чукала така, както аз, че даже получи и нещо в плюс, но така се напуши за нещо, че щеше да ме затрие. Знаеш ли, Куче, аз съм отдавна в професията и неговият тип ми е познат, само че братовчед ти е убиец. Ако не беше подготвил всичко, щях да излетя през балкона и да стана на пихтия.

— Но сега си тук.

— Би трябвало да кажа, че не благодарение на теб… но все едно, тук съм.

— Гот ли ти беше?

— Помиярът дори не получи нормална ерекция.

— Ти му помогна?

— Направих, каквото можах. Заради снимките.

— Добре.

— Между другото… не че не са ме снимали и преди, но какво смяташ да правиш с негативите?

— Можеш да ги задържиш.

— Всъщност, все ми е едно. Лий знае каква съм.

— Тогава да ги унищожим, за да не оставяме следи.

— Казах му, Куче.

— Той как реагира?

Роуз се усмихна и разпери объркано ръце.

— Каза само, че и Червения барон го убиват.

— Чете прекалено много комикси.

— Всичко ли свърши?

Кимнах.

— За теб, да. Всичко свърши.

— Елиът е проявил филмите. Надявам се да ти помогнат. — Тя глътна последната капка кафе. — Разбрах, че вече си едно голямо „М“.

— Голямо „М“?

— Мъртвец.

— Колко си права.

— Някой се е минал съвсем левашки, нали?

— Точно така, скъпа.

Шарън ме удари с юмрук в корема, заболя я и аз целунах ръката й, за да й мине. Ако ме беше ударила сантиметър нагоре, щеше да се успее, но улучи токата на колана и ожули кокалчетата си. Тази реакция ме накара да се засмея с женствеността, която се криеше зад нея.

— Ти си мръсно копеле! — каза тя.

— Ако не е вярно, защо всички ще ме наричат така?

— Ще ми се да имах пистолет!

Подадох й моя.

Не знаеше как да го държи, така че ми го върна.

— Можеш само да гледаш отстрани, малката.