Константин Спиров - Тя те гледа от екрана

„Напред е пред мен, напред е пред мен“, повтаряше си Рала, вперила поглед в дръжката на метлата… „Напред е пред мен…“, кафявият дървен прът беше единственото нещо, което съществуваше във Вселената и сочеше напред, защото: „Напред е пред мен, напред е пред мен…“

Минаваше време, но Рала не си даваше ясна сметка за времето. Настъпи нощ, после отново утро. Студения вятър я пронизваше, птици наоколо крещяха, ала тя не чувстваше нито вятъра, нито студа… „Напред е пред мен… Напред е пред мен.“

Много, много по-късно, някаква малка точица се появи в полезрението и… Топлина премина през цялото и тяло. Рала бавно свали метлата.

Две тела лежаха в сянката на гората. Рала веднага разбра, че едното от тях е на Мария. Докосна я и не усети никакъв живот. Иридж.

Мария изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се събуди, но нямаше никаква надежда да бъде спасена. Ириджът изобщо не докосва тялото ти.

"Мария, Мария… Къде си? Ти престана да съществуваш, завинаги.

Не биваше всичко да завършва така. Не биваше, Мария… Ти беше най-важното същество, което някога се е раждало на тази прокълната планета. Ти сънуваше. Ти беше единствената, в състояние да поеме перото на Алдерин. И сега…

Няколко часа живот, мое любимо дете. Всичките ми останали години за един единствен твой сън. Прости ми, Мария… Знам че е жестоко… Но не мога да те оставя да умреш просто така, без да си намерила вратата…

Рала хвана студените ръце на Мария и бавно произнесе заклинанието за обръщане.

Мария се събуди… Странно, много добре си спомняше как ириджът ги настига. Нямаше сили да подготви подходящо заклинание. Почувства, как времето и бавно изтича, как светът се отдалечава… нежната целувка на истинския покой, покоят, след който няма бягство за душата…

Бавно отвори очи. Не, не беше прераждане. Даже прераждането да съществуваше, никога повече не ни е писано да живеем сега, тук… Явно по някаква необяснима причина ириджът я беше пощадил. Чувстваше се странно, светът наоколо си беше същия и едновременно се беше променил, някаква странна тежест…

Изправи се и се огледа. Тялото на Вили лежеше върху горския листак. Призракът-пришелец изглеждаше така, както си го представяше винаги в съня — спокоен и красив. Неподвижен и студен. Тя въздъхна.

„Видяхме се за малко и се разделихме. Можах да те обикна и ти веднага си отиде там, откъдето дойде. Дали вече ще си си същият? Дали ще си спомняш за за мен, понякога?“

Изведнъж си зададе въпроса, откъде се е взело второто тяло? Крехко женско тяло в бели дрехи, свило се на кълбо в предсмъртната си въздишка, сякаш за да даде път на душата към последния и полет.

Студена вълна се разля вътре в нея, скова сърцето и. Мария бавно се приближи, наведе се. Преобърна трупа и извика. На земята лежеше нейното собствено тяло! Погледна ръцете си, видя бръчките и припадна.

Мария потъна в Отвъдно и никога повече не се събуди.

— Истина е — отговори Мордок — те откриха неговото име, те го извикаха, те продължават да го викат. Те и тяхното ехо тук, на Рания.

Велик беше гневът на Игнит. Драконът произнесе само една кратка дума на древния език и цялата зала се разтресе. Свещите угаснаха, Игнит изчезна.

Гледано в далечината, Планината на истината изглеждаше ужасно нелепо. Сякаш Творецът бе взел отнякъде и струпал на едно място множество огромни, жълто-кафеникави купчини пясък. Заострените върхове бяха като черни камъчета, пъхнати вътре от някой хлапак със странно чувство за хумор. Гъст зелен пояс от неизвестни храсталаци и чворове беше покрил подножието, на мястото на изсечените преди много години широколистни гори.

Но в очите на жителите на малкото планинско селце, сгушено в долината, Планината бе целият свят. Бакалинът бе единственият човек в селото, който отиваше редовно до града, но даже той никога не се застояваше дълго.

Коларският път лъкатушеше между голите хълмове. Бакалинът седеше в малката си каручка, натоварена с продукти и изпитваше радостта от предстоящото си завръщане. Цели три дни!

Горе, в подножието на единия от върховете, можеше да се различи грубият белег на туристическата пътека. Пътят се стесни и започна да се изкачва по единия склон на долината, а някъде отдолу се чуваше тътена на придошлите води.

Черна сянка премина по небето. Изведнъж животното спря и изцвили.

— Спокойно, миличка — успокои я стопанинът и — няма да вали, няма.

Кобилата обаче не се успокои. Бакалинът слезе и нежно и разчеса гривата. Дадоха си малка почивка и продължиха пътя си.