Константин Спиров - Тя те гледа от екрана

Изведнъж в дъното на долината се появи черна стена от дим.

— Моля те, не скачай.

Вили се изкашля. Два дена планински преходи и не бе останала почти никаква следа от грижите по лицето му. Слънчевите лъчи му бяха зачервили носа като на някакъв закоравял пияница.

— Виж — каза Вили — там, на изток в долината. Нещо гори, дим.

Сара сложи ръка на челцето си и също се загледа.

— Скоро ще настъпи лятото — отговори брат и — обикновен горски пожар. Би ли ми подал картата си, Вили…

— Добре, но веднага ми я връщай. Много си я обичам.

— И има за какво, полезна самоделка — похвали го Дейв — всичките била върху обикновен кариран лист хартия.

— Така си е, нали — гордо заяви Вили — оказва се, че тази драсканица е хиляди пъти по-полезна от твоята прецизна карта с цветове и височинни пояси…

Постояха още няколко минути и продължиха да вървят.

Игнит бавно набра височина и полетя обратно към пещерата си. Зад него селото вече догаряше…

Накъде в далечината се чу вик. Един човек съзря купчините тлееща пепел.

Из „Рания: Събрани песни и легенди“, нов университетски превод.

Лунната принцеса бавно се изкачваше по стръмното. В едната си ръка държеше дрипав вързоп, а в другата — тояга за да се прикрепя. От прекрасните и дрехи от бяла коприна, сега бяха останали само мръсни парцали, беше се наметнала с някакво старо и окъсано кожено палто. Косите и, навремето красиво накъдрени, сега бяха сплъстени и падаха хаотично във всички посоки. Пръстите и, някога тъй нежни, сега бяха покрити с мазоли и ухапвания от разни твари.

Спря за малко, за да отметне назад един немирен кичур коса.

— Трябва да вървя, трябва… — повтори си тя за кой ли път.

Земята наоколо беше суха, безжизнена и само вятърът пееше своята песен без да познае умората. Но Лунната принцеса беше уморена. Всичко в нея и шепнеше: „Спри, почини си“.

— Не мога да спра — отговаряше принцесата — не мога да спра, не бива…

Отново пред нея изникна спомена за вълшебното огледало. Тя стоеше в своя стъклен замък, някъде горе, високо, над целия свят… Всяка вечер тя пускаше това свое огледало над царството на смъртните. Пускаше го, за да събира образи… „Нищо не бива да изчезва, нищо не бива да се забравя… И никой никога не бива да е сам…“ А хората, вперили очи в небето, шепнеха: „Виж, изгря луната…“

Но ето, настъпи време, когато смъртните попаднаха в плен на своята суетност. Подлъгани от сляпата си гордост, те забравиха за луната и повече не и позволяваха да запечатва техните образи. Сутрин след сутрин, вълшебното огледало се връщаше от своя път съвсем празно. Магията му започна да изчезва, защото магията е плътта на словото, а ако няма образи, словото изчезва като бледа дъга…

И ето, един ден, в нейния замък дойде магьосникът Луцифер. Зъл беше този магьосник, но гласът му, като огън в тъмна нощ събуждаше в сърцето безмълвно доверие.

— Огледалото е създадено със слабо заклинание — каза Луцифер — Ако не искаш да се сгромоляса, аз мога да подсиля тъканта на магията.

— Наистина ли? — извика радостно тя. — Hо как?

— Няма нищо по-просто от това — отговори Луцифер — просто ме остави да запечатя образа си вътре.

Докато произнасяше тези думи утрото настъпи и огледалото се прибира от своя път. Луцифер остана неподвижен, докато тя протягаше ръце и поемаше в себе си образа на мъдрия Алдерин. Алдерин, тъжният магьосник бе паднал на колене и гледаше луната, а устните му шептяха молитва: