Константин Спиров - Тя те гледа от екрана

Спри, не плачи, скъпо дете, защото животът се нуждае от теб.

Светлина, излез! Радвай се, светлина, виж, тя се завръща. Виж, светлина, виж, тя разкъсва оковите на съня, тя се къпе в твоите лъчи…“

Алдерин, тъжния магьосник стоеше в Огледална зала. Облечен беше в черно, което сякаш контрастираше със светлата му брада и дългите, златисти коси. В едната му ръка нещо блестеше.

— Ти си намерил моето перце — прошепна принцесата.

— Трябваше да минат доста човешки животи докато го намеря — отговори Алдерин — и трижди по толкова, докато се завърнеш, о, Лунна принцесо… Ала когато душата ти падна в мътната Антрох, тя не изчезна. Водите на езерото се опитваха да я погълнат, отвратителния сиви ръце се протягаха отвсякъде за да я грабнат и повлекат със себе си в лигавите си, подводни пещери, ала не успяха. Не потъна душата ти, Принцесо, не потъна, защото хиляди студени пламъчета летяха с нея и я пазиха, това бяха сънищата на Древния Народ…

— Но как се завърнах… и защо се завърнах?

— Едно от тези пламъчета те подхвана и издигна в своя последен сън, казва Мария, сега ти си част от нея… докато не освободим небето.

— Как ще освободим небето, как?

— Hе питай как, а бъди готова.

Алдерин издигна перото и погали слънцето. Ръцете на Принцесата сами се протегнаха, нежно събраха бляскавите лъчи, магьосникът прошепнаха няколко думи. Това беше всичко. Огледалото стоеше пред тях, чисто и красиво.

Принцесата бавно опипа гладката му повърхност, видя и собственото си отражение. Сега отново беше такава, каквато се помнеше винаги — нежна, с бели копринени дрехи и дълбоки очи с оранжеви зеници… До нея се виждаше малко, жълто пламъче — това беше Мария — момичето от Древния Народ.

— Да, принцесо — каза Алдерин — на нея трябва да благодариш. Това беше нейният последен сън, ала благословен да бъде този сън. Давайки свобода на теб, тя даде свобода и на себе си. Ето, докосни я с перото.

Принцесата пое перото и докосна жълтото пламъче.

— Живей, Мария, полети и намери мястото, което винаги си търсила.

Още държейки перото в ръце, тя видя как блещукащата светлинка се отдалечава нагоре. След това се обърна, поклони се на Алдерин и му върна перото.

— Вземи го, твое е.

Алдерин мълчеше. Принцесата погледна образа му в огледалото и разбра всичко.

— Да, Лунна принцесо, Луцифер е мой син — промълви тъжният магьосник — аз го създадох, моята мъдрост го създаде. Мъдростта ражда съмнение, не знаеше ли това, лунна Принцесо? Но сега той е победен. И нека огънят да довърши останалото.

Игнит бавно набра височина и полетя обратно към пещерата си. Зад него селото вече догаряше… Днес само едно малко планинско селце, но утре?…

Но те са хора, Земляни… Нима е възможно да се смятат за носители на разум? Стоят зад стени, издигнати от тях самите и вътре деградират бавно. После еднообразието започне да им омръзва, а суетата им съживява демони на разрухата като Луцифер. Вместо да да търсят нови пътища, те се връщат назад. Винаги.

Даже когато огънят обхваща домовете им, после всичко обхваща, всичко наоколо е оранжево и земята под тях е оранжева и започва да гори, а те просто бягат, бягат на далече, вместо да се опитват да спасят това, което са изградили. Странен начин за борба с ентропията… Разум ли е това? И после всичко гори и дрехите им горят, а те даже не ги захвърлят… Факли, факли, факли са те, те разумни същества, а просто факли, горят, всичко в тях изгаря, и косата им изглежда като малка златиста корона и пламъци излизат от тялото им като ангелски криле и после падат на земята и това е най-хубавото нещо, което могат да направят, защото те са просто излишни. Излишни.

Когато стигнаха до хижата, Вили се добра до леглото и заспа веднага. „Няма ли да вечеря“, попита Сара с поглед брат си. „Остави го, нека си почине“, отговори и Дейвид по същия начин.

Вили пoгледна в далечината. Не можеше да различи нищо друго, освен безформени, сиви сенки. Съзнаваше, че сънува, но странен сън беше това. Сякаш плуваше из огромно, мътно езеро, без правото да излезе на брега. „Сега накъде? Какво всъщност търся?“.

Изведнъж, в далечината проблесна жълта светлинка. Вили я последва. Дълго плуваше след нея, понякога виждаше блясъка и, отразен във водата, понякога мътилка попадаше в очите му, но след малко отново можеше да различи нейния огнен силует, сякаш пак на същото разстояние от Времето течеше бавно, мътните вълни на езерото изглеждаха застинали, ала той усещаше — в тях имаше воля. Когато, неспособен да намери друг път, докосваше гребени от лед, тялото му се сковаваше. Единственото, му даваше сили да се бори бе малкото жълто пламъче в далечината.