Константин Константинов: В планината

— Е-хо-оп! — извика Савата, спрял на завоя.

— Е-хо-оп! — отвърна някой откъм урвата.

— Хо-о-хоп! — прокънтя ехото на усойния дол.

Савата приседна на един камък, дигна фуражка на тила и зачака. Рунтавият Арап дотича по пътеката отдолу и легна с изплезен език до нозете му. А след малко зад скалите се показаха трима зачервени, запъхтени юнаци: Коста, Асен и Диньо.

— Е-ех! — викна Савата. — И това ми било дружина! Арап всички ви изпревари!

— Високо, бе бате Сава! — отвърна Коста. Пък Асен добави:

— То не е толкоз високо, ами урвата лоша…

— Високо зер — засмя се Савата. — Да не мислите, че змеят живее долу, до върбите край Тунджа? Който иска да види палатите му, трябва да си поизплези малко езика. Ха сега седнете да си починем!

Слънцето мяташе сини сенки по срещния рид. Долу полето беше като зелен губер. Далеч над острия връх се виеше орел. Нейде в лозята викна проточено пъдар.

— Някой краде череши — обади се Диньо. Помълча и прибави: — И-их, че хубаво се вижда оттука! Чак до края на света…

Савата скочи и извика:

— Хайде! Я да видя сега всичко ли сте взели! Коста, въжето носиш ли? — Коста показа опасаното на кръста си въже. — Асене, де са свещите! — Асен измъкна от джеба си няколко восъчни свещи. — Кибритът е у мене. Тъй, ха сега всеки да отреже по една върлинка от лещака и да вървим!

След минута всеки държеше по една дълга лескова пръчка и отново поеха. Вдън усоето, под една крива бука, зееше право надолу тясна дупка — колкото един човек да се провре. Дружината спря.

— Ей я на „Змейовата дупка“ — рече Савата. — Вътре му са палатите. Хе там оттатък пък е коминът. Тук е вратата.

— Бате Сава, ами змеят вътре ли е? — плахо се обади Диньо.

— Ха, вътре! Що ще той сега вътре! Припи-и-ча се сега на слънце горе по поляните и зоба ягоди. Тук се прибира за спане. Ама вие пък да не повярвате?… То в приказките само се разправя… Виж, прилепи, колкото щеш — ще напълним сетне кутията.

— Ами ако се върне, бате Сава? — попита Асен и побледня. Дружината се спогледа.

— Кой да се върне, бре?

— Змеят.

— Как ще се върне? Вятър работа!… Няма да се върне преди мръкнало. Ще ни почака да излезем, че тогава — засмя се Савата. — Пък нали Арап ще остане тук — той ще пази. Хайде сега да се спускаме!

Коста разви въжето, направи примка, стегна я около кръста си и влезе наполовина в дупката. Савата коленичи на ръба, хвана въжето и почна да го спуска полека. Така влязоха и Диньо, и Асен. Савата сам се смъкна, като пусна долу и върлинките. Горе остана само Арап, който обикаляше и жално скимтеше.

Дупката беше дълбока три човешки боя и долу изведнъж се разширяваше. Дружината се събра накуп. Беше тъмно.

Само някъде далеч отгоре едва светеше къс синьо небе.

— Запалете свещите! — изкомандва Савата. — Запалете ги сега навръх върлините и — подире ми!

Четири жълти пламъчета се издигнаха в мрака и замърдаха. Дружината смълчана пристъпваше бавно, стъпка по стъпка. Полека-лека очите им свикнаха с полумрака и те видяха, че се намират в голяма подземна пещера. Встрани бяха скали, по които сълзеше вода. Камъкът — горе и долу беше измит и загладен на дълги висулки. Земята отдолу беше мека и влажна. Горе не се виждаше нищо, сякаш беше съвсем празно и нямаше никаква планина над главите им. Толкова беше тихо, че те чуваха как сърцата им тупат. Изведнъж някакво тихо пърполене се чу над главите им. Пламъкът на свещите затрепера.

— Прилепи! — викна Савата. Гласът му прокънтя и заглъхна далеч в тъмното. Диньо спря и се хвана за Асеновия джоб.

— И-и-их, че страшно, мамо-о-о! Да беше си седял горе на слънце. Ами ако рече змеят да се върне — какво правят тогава!…

Прилепите, събудени от светлината, хвърчаха наоколо. Един дори плесна с криле бузата на Коста и той подскочи.

Пещерата все повече се разширяваше. В дъното шуртеше голям бистър поток. Наблизо през една тясна полегата дупка едва-едва влизаше дневна светлина. Това беше коминът.

— Виждате ли, момчета — посочи Савата един голям камък до стената, издълбан от вода като корито. — Ей тука била, казват, банята на змея. А пък там, оня одър — леглото му. Я как го е украсил — цялото с тантели от камък!

Дружината се спря омаяна. Сякаш изплетен от бели каменни влакна — по-дебели и по-тънки — се издигаше трон, пет пъти по-голям от владишкия в църква. Кап-кап-кап — падаше всяка минута по една бистра и едра капка. Зад трона зееше голяма черна дупка.