Константин Константинов: Лазурният бряг

Осъмваме в Лион. Мокра дрезгавина притиска обширния перон на Лион Пераш. В бюфета светят ярки глобуси, дами в кожени палта и мъже с пътни каскети присядат за минута да закусят, гарсоните разнасят горещо ароматично кафе. Във въздуха се носи специфичният мирис на голяма гара и мразовитият дъх на зимно утро.

Ала колкото се спускаме надолу, толкова всичко наоколо се променя. Вълшебно преображение се извършва пред очите ни. Мъглата се вдига, сгъстена в бели перести облаци, земята е влажна, на места суха, с нежна зелена трева. И когато отминаваме Валанс, слънцето се смее от едно избистрено синьо небе. Тъмните северни дни остават назад, като тежък сън, и Прованс ни посреща със своята широка прегръдка.

Равнината се разгъва — вълниста и сивозеленикава, е ниски маслинови гори. Стари, бели градчета се редят край линията — Оранж, Авиньон, Арл. Мяркат се слънчеви площади с евкалиптуси, сивочерни папски замъци, влакът фучи край портокалови градини и спира най-после на брега, дето дреме, сладко изтегната, южната хубавица Марсилия.

Оттук започва Лазурният бряг, брегът на синьото море, което ни съпровожда вдясно, като радостна усмивка. Оттук нататък е брегът на палмите, на пиниите, на портокалите, на цветята, обезумели от багри и мирис. Брегът на щастливите в тоя свят…

Влакът се изпълва с южняци, мургави, пълнокръвни хора, които ядат суджучета с чесън, напевно разговарят и пият гъсто черно вино. Слънцето клони към залез. В топлите вагони, като в летни дни, светят стълбове прашинки. Група млади войници в своите сини униформи слизат в Тулон. Тук кръгозорът е ограден от големия порт и от мълчаливите бастиони наоколо. След малко влакът фучи край червени скатове, полета от цветя и навлиза окончателно между палми и борове. Край линията бягат огромните пъстри реклами за бенедиктин и чинцано. Ето Сен Рафаел, потънал в зеленина между червените сипеи на брега. Ето Жуан ле Пен и Фрежюс — две случайни места, станали исторически от живота на великия корсиканец. Сега Жуан ле Пен е най-новият моден курорт и десетина кожени куфара и тояжки за голф се свалят от влака. Широкото море се открива вече напълно — синьо, успокояващо, радостно. Един асфалтиран път върви току по края на брега, ограден с парапет, и навремени някое бързо торпедо като снаряд профучава и отминава. Мярка се като видение царската еспланада на Кан. Ето и Антиб, Антиб върху издадения в морето нос, с цветните вили по брега. Дали в малкото пристанище не белеят още платната на Мопасановата яхта? Отминаваме по-нататък. След половина час влакът спира най-после на малката гара на Ница. Сърцето на Лазурния бряг. Столицата на Приморските Алпи. Родината на Ванлоо, на Масена, на Гарибалди. Градът на тъмнокървавите карамфили, на карнавала и на санаториумите.

Днес Ница не е вече приказният град отпреди две-три десетилетия. Той е демократизиран, достъпен. Блясъкът, безгрижието и снобизмът се отместиха към Кан, към Сен Рафаел, най-вече — в Жуан ле Пен. Ница сега е само двестахиляден град, с фабрики, работници, моряшки барове, ресторани à prix fixe 1 1 Определени цени. и клонове от универсалните магазини. Един ред оскубани палми по „Променад-де-з-Англе“, две казина, безброй евтини пансиони, куп безработни фотографи на кея и 400-те стаи на „Negresco“ поддържат външния облик на някакъв празник, в който, уви, няма нищо празнично. Само морето, това сапфирно, милуващо море, е все същото. И още, всяка заран на пазара пламват грамадните купища цветя и насищат въздуха с плътен, замайващ парфюм. По брега сноват наистина скъпи коли; на петчасовия чай двете казина трещят от джаз и радио. Но това е само краят, свършекът на едно тържество, ответът на една слава, която угасва. Затова пък просторната „Avenue de la Victoire“ със своя чудесен купол от преплетени клони е тъй тиха, прозирно лека в тия дни, окъпани в синева и топли струи, в тия януарски дни, които приличат на майски утрини. На ъглите, под китки палми, чакат файтончета със звънци и ленти, подобни на цариградските колца с мулета, които возят за Ункяр сую; продавачките на сувенири стоят при вратите на пъстрите дюкянчета; колца с топъл, златист хляб излиза от пекарницата; по терасите на кафенетата местните жители пият своя аперитив и разтварят днешния брой на „Le Niçois“. Светъл, провинциален покой, свежо и радостно чувство, което пронизва нещата и в десетина дни измива окончателно всички утайки, напластени в трескавия живот там, горе. Когато фабричните свирки обаждат дванадесет, рестораните и малките италиански кремери, дето сервират вкусна супа в пръстени гърнета, макарони и печени сардини, се изпълват с тиха публика — чиновници, дребни рантиета и скромни туристи, дошли да видят Лазурния бряг със спестените си 300 — 400 франка.