Константин Константинов - Към хижата

Слънцето се спусна зад насрещните ридове. Повя хлад. Планината като че изведнъж се смълча.

По стръмната пътечка крачеха запъхтени един след друг Слави и Любен, натоварени с раници. Любен надуваше една малка хармоничка за уста. На няколко крачки подир тях креташе Чочо, малкият им братовчед, който се беше примолил да вземат и него.

— Любо, фенерчето у тебе ли е? — обади се Слави.

— У мене, у мене, бате Славе — отвърна Любен.

— Рекох да не си го забравил, че ще дотрябва скоро. Я, вече взе да притъмнява, а пък до хижата още е далеч. Окъсняхме днеска, а с такава опашка като тебе и Чочо не знам как ще я изкарам…

Любен погледна жално брата си и не отговори нищо.

— Ами всичко ли взе в раницата? — обади се пак Слави. — Солта? Канчетата? Свирката не си забравил, виждам, ами другото?

— Всичко, всичко, бате Славе, и аптеката дори взех. Нея Чочо я носи.

Аптеката се състоеше от една кутия с малко памук, една превръзка, два аспирина, шишенце капки за стомах и една бучка захар.

— Хей, „Червен кръст“ — извика Слави, — я ела тука да те прегледам!

Чочо дойде задъхан, изправи се и подаде кутията.

— Бре, ами де е бучката? Захарта къде е? — сопна се Слави, като тършуваше в кутията.

Чочо примига няколко пъти и не отговори.

— Думай де, уж си санитар? Де е бучката? Де ти са лекарствата?

— Бучката… бучката… Аз я изядох още като тръгнахме… — смотолеви най-малкият турист.

— И таз добра! — плесна с ръце Слави. — Ами сега ако някой го заболи корем, как ще вземе капките, бре?

— Ама… бате Славе, отде да знам, че захарта била лекарство? Аз мислех, че е забравена.

— Стига! — изкомандва Слави. — Разбрах аз каква дружина сте, ама няма що. За наказание на хижата ще пиеш чай без захар! Хайде сега по-бързо, че мръкна!

Наоколо наистина беше притъмняло. Пътеката се виеше, камениста и стръмна, по склона. Небето светеше слабо на запад, но долу, дето слизаха гористите ридове, беше съвсем черно и реката бучеше по-силно. Не се мяркаше жива душа. Любен пак наду хармоничната за да не им е страшно. Пътят навлезе в малка борова гора и стана съвсем тъмно. От двете страни боровете шумяха, като че шепнеха заплашително.

Чочо се блъсна в един камък и въздъхна.

— Другите сигурно вече са стигнали… Тръгнаха по обяд… — Кои другите! — обади се в тъмното Слави.

— Ху-у, цяла дружина — Ангел, Зарю, Катето, Бонка нашата… — Бонка беше сестриче на Чочо.

— Ами ти защо не отиде с тях? — попита Слави.

— Защото… защото не ме искаха — призна Чочо.

В мрака наоколо едва-едва се белееше пътечката. Дърветата никнеха като гиганти с разперени ръце, наведени, страшни и по гърбовете на момчетата пълзяха студени мравки.

— Бате Славе — обади се пак Чочо, — много ли има още до хижата?

Слави не отговори и изведнъж спря. Ослуша се една-две минути и викна на Любена:

— Чакай! Слушайте!

Тримата се сбраха един до друг, смълчани и с разтупани сърца. Вятърът полюшна гората по-силно и над главите им се пронесе въздишката на боровете.

— Слушайте! — пошепна Слави. — Стори ми се, че някой вика!

Сега вече всички здравата се уплашиха. Притаени, те се вслушаха отново. Изведнъж заедно с шумоленето на гората откъм дола се дочу далечен тънък плач:

— О-о-о! — Някой наистина плачеше и викаше отдолу.

— Любо, фенерчето! — викна изведнъж Слави. — Там е паднал някой. Ехо-о!… — Усоето прокънтя и отдолу се отекна плачливо: — Ехо-о!…

Електрическото фенерче щракна и освети голям кръг. Слави отново изкомандва:

— Сега хайде с мене! — И тримата се смъкнаха надолу, отдето идеше гласът. Той се чуваше все по-близо — уплашен жален глас на дете. Когато наближиха съвсем, Чочо изведнъж извика:

— Бате Славе, Бонка, наша Бойка! Познах я по плача!

След една-две минути фенерчето освети момичето, седнало на един камък до реката, обезумяло от страх, цяло в сълзи, с изподраскани бузи.

— Що щеш тука, мари? — викна Слави. — Тю-ю, че ни изплаши. Хайде ставай да вървим!

Бонка хълцаше още, разплакана и засмяна, и разправяше:

— Вървяхме всички… Аз се спуснах да бера цветя и съм изостанала самичка… Взех да се катеря — паднах и си ударих крака… Сега не мога да стъпя на него… Мамо-о, че страшно беше! Как не ме изяде някоя мечка, не знам… Виках, виках — никой няма… Чак като чух музичката на Любо, и ви познах. Тогаз малко се зарадвах и завиках по-силно…

Любен погледна гордо към Слави:

— Видя ли, бате Славе, музичката пак свърши работа!