Константин Константинов: Брюге

Черната равнина, осеяна с комини и селища, се върти зад стъклата на влака. Едно ниско небе, мокро и окадено, прихлупва хоризонта. Още гърмят в ушите ни яростните вълни на Северно море. Още се мярка пред погледа пустинната променада на дигата със заключените хотели-дворци на Остенде. А наоколо са отново печалните полета на Фландрия, набраздени с пътища, изрязани с канали. Неподвижната вода мъртво лъщи под гаснещия зрак на зимната привечер. Сякаш безпределна, посипана със сажди и изоставена лагуна, сред която писъкът на машината буди единственото ехо на живот.

След час влакът спира пред новата, в старинен стил станция на Брюге. В същия миг от противоположната посока пристига друг влак. Тълпи работнички се изсипват от вагоните, весели, шумни, безцеремонни, повличат пътниците и ги изблъскват на малкия площад зад гарата. Скоро те се пръскат, глъчката угасва, тишината обгръща всичко наоколо.

Потъмнял, старинен офорт се изправя изведнъж пред очите ни. Тесните улички, безлюдни и чисти, се чупят и потъват татък в падналата вечер. Лъхва влага, студена и гъста. Навремени някакво жаловито скърцане, като стара дървена порта, която хленчи в мрака. Дълги каменни огради с черни сенки, стени с капаци по прозорците. Малки мостчета, под които потайно подплисва вода. Една звънарня избива надалеч часа. Един трамвай, светнал и бърз, минава като видение в тая сънна неподвижност.

Брюге, Мъртвият Брюге на Роденбах. Нозете ми за пръв път стъпват по старата каменна настилка на тоя град. Непознат и далечен живот е заключен зад тия стени в хладната нощ, мълчалива и стаена, като мрака на готическите църкви. Редки минувачи се плъзгат край стените. Малките осветени кръчми — buvettes — гаснат една по една. Скоро градецът ще заспи съвсем.

В малкия хотел аз съм единствен пътник. Червенокосият стопанин, фламандец, любезно разговаря и се черпи в празната зала на трапезарията с някакъв комисионер. Няма гости през зимата в Брюге. Но стопанинът е все така приветлив. Сега около зачервената коксова печка той слуша някаква дълга история и постоянно цъка и се удивява: „Tiens! Tiens!…“ 1 1 Гледай, гледай!… После се осведомява за новия гост и още по-учуден цъка: „Tiens! Tiens!… C’est loin, n’est се pas, Sofia?… Trois jours par chemin de fer?… Tiens! Tiens!…“ 2 2 Гледай, гледай!… София — тя е далеч, нали? Три дни с влак?… Гледай, гледай!… По тясната скърцаща стълба, предвождан от патрона със свещ в ръка, качвам се в горния етаж. Пустота и мрак цари в дълбочините на старото каменно здание. Една обширна стая с прозорец към заден двор. Едно легло на средата, грамадно и черно, като катафалка, с бели пухени завивки отгоре. Едно мътно огледало, което удължава стаята в някакъв потаен и тъмен коридор. И когато свещта угасва и целият дом затихва, светът изведнъж изчезва, стопен в плътно и черно небитие, от което няма никакво пробуждане.

На заранта един немощен ден спира над сивите остри покриви. Площадът при пощата е оживен: тук е утринният пазар на градеца. Сергии със зеленчук, сирене и дреболии излагат до обяд стоката си. Звънарните се обаждат една друга. Монахини с бели забрадки, като странни птици, безшумно бързат край стените. После полека уличките опустяват. И в тоя тих час върху ниското сиво небе Брюге се изрязва най-пълно в своята замислена и нетленна красота.

Тия здания с чудновати насечени покриви са напоени с духа на редица изчезнали столетия. Всеки дом носи над портите своя фамилен герб, своя прът за знаме. До всеки прозорец на първия етаж е прикрепено отвън малко, подвижно огледало: така незабелязано са следели отвътре кой иде отсреща.

Портите — грамадни, обковани в желязо и пиринч. И тия странни имена по излъсканите метални плочки Van Heese, Van Loose, Van der Heise, които призовават спомена за далечните нидерландски мореплаватели, за старинните нотабили на Антверпен, на Ротердам и Копенхаген, за потъмнелите платна на Рембранд и Ван Дайк. Един извит, камен мост се премята отвъд над канала; друг, дървен, с шлюзи, скърца на кръстопътя. Куп вързани лодки се полюшват в гъстата вода като стадо безпомощни животни. Мирис на тиня и на восъчни свещи лъха в неподвижния въздух. Дъхът на агония, в която гасне тоя град вече три-четири столетия…

А някога Брюге е бил гордата столица на Фландрия, църковно и светско средище на целия този северен край. По безбройните канали са плували кораби със стоки и съкровища на далечни земи, трупали са се огромни складове за Англия, Венеция и Индия.