Константин Спиров - Да размахваш умряло пиле

Юлия намери някаква ниша в ъгъла на коридора се сви вътре. Когато стъпките започнаха да се приближават, тя тихичко си прошепна благодарствена молитва. Ясно беше, че е постъпила по единствения възможно правилен начин, най-малкото защото сега вече се чувстваха характерните скърцащи звуци, които можеше да издава само един скелет. Той идваше, идваше за да вземе душата й!

„Хъх, хъх“… Стоновете ставаха все по-истерично високи… „Ако ме забележи — свършена съм“ — тъжно констатира момичето и се притисна още по-плътно до стената. В гърба й се опираха някакви пресъхнали дъски, но беше ясно, че са прекалено стари и изгнили, за да могат да бъдат използвани като оръжие… „На такива места, картечници не се намират по улиците, може това би ми се случило по-нататък… ако доживея“

Един бял кокал бавно излезе от сянката и след няколко секунди можеше спокойно да се види цялото туловище на призрака. Юлия се стараеше да стои неподвижна. „Един кратък звук, един случайно излязъл вопъл от гърдите и…“ Пръстите й инстинктивно се вкопчиха в една тухла и от стената се посипа мазилка. Скелетът се обърна. Девойката седна на земята.

— Ох, Джаки ти ли си — облекчено въздъхна Юлия — само да знаеш, как ме изплаши… За малко да те помисля за…

— Слушай, мое малко цвете… Най малкото е неуважително да ме бъркаш със Еди — той си няма мост на левия горен кътник, а и както вече толкова пъти съм ти обяснявал, подбедрената му кост…

Юлия беше ядосана… не, това би било прекалено меко казано. Юлия беше бясна.

— Слушай, веселяко. Твърде много ми се събра за днес, за да мога да издържа още една лекция по анатомия и физиология на свръхестествените инфантили — заяви тя и очите и убийствено посиняха.

„Морски вълни“, помисли си Джаки, „морски вълни носят кокали“.

— Добре, по-спокойно, момичето ми — чу той гласа си — призоваха ме Поли, Дик и Краш с цел да те измъкна оттук. Но ако не искаш — моля, отивам си.

Юлия разсеяно се огледа. Наоколо вирееше единствено лека жълта светлина, акумулаторните батерии на фенерчето бяха на път да изпеят своята лебедова песен. Намираше се на някакво сравнително по-голямо кръстовище, но за повечето от тунелите, които се отделяха беше напълно ясно, че в тях е по-добре човек да не влиза. Най-накрая насъбра сили и отговори, влагайки в гласа си лека ирония, недостъпна за долавяне от някакъв си призрак.

— Ти самият най-добре знаеш. Дошъл си за да ми помогнеш, вярвам ти че е точно така, но никога не забравяй, че въпреки всичко, ти си само един скелет.

— Не мога да престана да се хиля — тъжно въздъхна Джаки — и все пак, какво искаш от мен. Ще се измъкваме ли?

— Не — отсече Юлия — точно сега, когато съм на път да намеря картата, тази същата, за която, няколко мига преди това, душата ми щяхте да извадите! И сега да си ходя. Сега! Много ви се иска на вас, винаги аз да бъда виновницата за поредния провал. Толкова пъти съм чувала Дик да го мърмори зад гърба ми. И всичко това — в името на моята безопасност, че как иначе? Засега си мълча и не избухвам като вас единствено само от деликатност и може би заради парите, разбира се, но не бива да очаквате това да продължава до безкрай! Все някога и на мен, крехките женски нерви ще започват да изневеряват и тогава аз, като всяко обикновено момиче просто ще започна да крещя… Да, именно, да крещя… Ето така-а-а-а-ееее-айййй!

Джаки се видя в чудо. Ако Юлия беше заета с издаване на високочестотни индивидуални аудио-идентификатори, то би могла да види представление, на което малко смъртни са имали възможността да се наслаждават — танцуващ и отчаяно жестикулиращ скелет. Истерията на Юлия премина така рязко, както беше започнала. Разума най-после й подшушна, че да крещиш заобиколен от врагове в някакъв тъмен лабиринт и то при оскъдната компания на някакъв си скелет не е измежду висшите прояви на здрав разум. Момичето продължи, сякаш нищо не се беше случвало.

— Искам да ми пратиш Поли. Малка е, телепортацията й не изисква особено много енергия, пък и виждаш, че скоро ще ми трябва светлина.

— Мисля, че в момента Поли е заета — продължи да се усмихва Джаки — бори се с една бисквитка, както сигурно се досещаш.

Студени тръпки преминаха по гърба на Юлия. Опита се да зададе въпроса си с напълно спокоен глас, но май не се получи.