Константин Спиров - Да размахваш умряло пиле

— Само не ми казвай, че си е поръчала бисквитката посредством…

— Да, именно — намеси се Джаки — току що Поли последна използва желание и сега Диадемата, която Дик намери, е само една ръждясала гривна и нищо повече.

Юлия просто отказваше да го проумее. Прекалено ужасно беше, за да бъде истина. Толкова много планове, планове, разпростиращи се и до най-малката подробност от тяхното приключение и сега, изведнъж… този глупав папагал да провали всичко.

— Добре де, въпреки това ми я прати. И после се разкарай.

Джаки кимна с глава и после изчезна. За сметка на това, на рамото на Юлия кацна папагалът Поли.

— Поли иска бисквитка. И пак, и пак, и пак!

Юлия бързо протегна ръка и Поли увисна с главата надолу…

— Боли, пусни ме, веднага ме пусни — гласът на папагала от дрезгав стана жален.

Юлия остана мълчалива и неподвижна. Кой каза, че бездействието било безобидно. Поли започна отчаяно да маха с криле, като бяла гъска в деня на Благодарността. Нейната мъчителка сякаш не забелязваше нищо — продължаваше да си почива… Коленете скръстени, погледа — втренчен в тъмницата, русите къдрици — щръкнали, ръка — неподвижно вдигната на пред, а пръстите — небрежно стиснали краката на Поли… Същинска статуя на свободата.

— Престани, моля ти се остави ме на мира. Ако не го направиш, ще се оттегля.

— Няма да се оттеглиш — най-сетне проговори Юлия — Няма да се оттеглиш и много добре го знаеш. Иначе няма да получиш пари за сладолед.

— Не искам сладолед, искам да ме пуснеш веднага. Тук е студено и тъмно, искам си в къщи. — Във факта, че Поли хленчеше съвсем като малко дете, не се криеше нищо феноменално. Както е известно, хленчещи папагали се срещат много по-често от говорещи скелети.

— И край на приятелството, няма да съдействам пред майка ти да те пуска на купони, както досега — продължи Юлия с тих и садистичен глас.

— Това си е живо изнудване — промърмори Поли. Кръвта прииждаше в главата й. Юлия я пусна. Поли се търкулна по наклонения коридор и се изгуби от погледа й. След малко се върна, обидено отръсквайки пясък от едното си крило.

— И запомни — тържествено изрече Юлия — запомни веднъж за винаги, тук шефът съм аз и моята дума се слуша от всички… Нашата КИС-ВиР банда се състои от шест създания, но всяко изречение, абсолютно всяко, абсолютно всяка дума, излязла от устата на някоe от останалите пет, трябва да бъде заповед за теб. Иначе просто няма да се задържиш. Например, когато Дик ти казва: „не кацай върху диадемата“, значи не само не трябва да кацаш върху нея, но даже с крило не трябва да я докосваш. Заради тебе пропиляхме последното си желание, а можехме направо да се телепортираме на изхода, в момента, когато аз намеря картата… Сега, има поне двадесет начина, по които Еди може да ни спипа натясно, добре, че скелетите не са надарени с особено много мозък, като изключим костния.

— Юлия, сигурна ли си, че противникът е определил Еди за стопер. Вчера у нас… не може да не си прочела. Еди е временно вън от играта, Сивите Царе отново са се скарали за лидерското място. Д-ехото досега никога не ме е лъгало.

— Диамантеното ехо, зарежи тази работа. Журналисти! Царете вечно се карат и вечно, съвсем случайно побеждават всички. Като казах „всички“, имах предвид и нас, разбра ли ме добре, Поли. Загубим ли отново — парите ни отиват при тях до последния пенс.

— Извинявай Юлия, но не е ли крайно време да тръгваме… Това място е отвратително…

Юлия внимателно се изправи. След това отново сграбчи Поли и рязко я стисна. Два мощни потока жълта светлина започнаха да струят от очите на папагала.

Решиха да поемат по най-десния коридор. Съвсем скоро, галерията се разклони на още три части…

— Хубаво си е, да знаеш математика — каза си Юлия и отново пое по най-десния коридор. След като направи около три пъти същия избор, се спра за миг и въздъхна.

— Поли, не съм ли била вече тук?

— Разбира се, че си била — изсмя се презрително птицата — нали това е мястото, от където тръгнахме… И изобщо не мога да разбера, защо гласът ти е толкова радостен. Загубихме се и това е истината. Въртим се в кръг.

Юлия изгледа папагала и премигна със очи. Светлината я заслепяваше.

— Нима не разбираш, папагалчето ми. Ние я намерихме, намерихме картата… Това, че се завъртяхме в кръг е повече от прекрасно. Това значи, че стените в дясно образуват нещо като пръстен. Картата е вътре в тайника, остава само да намерим входа…

Папагалът изкряска радостно.