Константин Спиров - Да размахваш умряло пиле

— Като стана въпрос за таен вход, може би било разумно да се запиташ, защо стената зад теб, на която са подпрени дъските е от плексиглас. Интересно какво правят тези дъски тук, в компанията на камъни, скали и кал.

— Ей сега ще видим.

Юлия отмести дъските и замахна с крак… Крехката преграда веднага се счупи и Входът на тайния тунел ги очакваше подканващо, като самовила на лунна светлина.

— Готова ли си, Поли?

— Готова съм, Юлия.

Стигнаха почти веднага. Стените на залата бяха покрити с плочки за баня, мазилката на тавана беше прясно измазана, а подът — циментов. В стаята се намираха само три обекта — един параклис, един сандък и един ковчег.

— Стига толкова фенер — оплака се Поли — зави ми се свят. С какво ще започнем.

— Със сандъка, разбира се.

Сандъкът миришеше на лак за мебели. Някой съвсем скоро му бе чистил праха. Светло, гладко дърво, съвсем тънък капак с удобна ръкохватка.

— Картата — извикаха едновременно Поли и Юлия.

— Браво на вас, успяхте — чу се наблизо глас от ковчега. — Имате моите поздравления за спортните си успехи. А сега бихте ли ми отворили…

— Дик, какво правиш тук — отново извикаха два гласа едновременно.

— Ми затворих го във ковчега, за да ви убия заедно — каза Еди и се показа иззад параклиса. — Сега го извадете, седнете един до друг, и чакайте, за да приключим с вас колкото се може по-бързо и безболезнено.

Юлия, разбира се не го направи. През последните няколко мига от своя живот във виртуалната реалност, тя продължаваше да разсъждава трезво. Парите им отново отиваха на вятъра. Това значеше и край на тяхната КИС-ВиР банда. Но тази засада, тя можеше да бъде едно единствено нещо — предателство. Наоколо настъпи мрак и Юлия почувства, че това е краят…

Когато се свести, във КИС-ВиР студиото цареше пълна бъркотия. След като свали очилата, тя успя да забележи, че Февеу-то е съборено хоризонтално. Двама души крещяха и държаха трети. Третият човек се опитваше да каже нещо, но твърде безуспешно — устата му беше запушена.

— Не, не, удари го по-силно, ето така. — Дик размаха юмрук и демонстрира върху нещастника. Нещастникът беше Краш.

— Юда — допълни Джаки и разтърси Краш за раменете — колко ти платиха, за да ни предадеш.

Краш беше целият омотан в кабела — удължител на захранващия блок. Странно — погледът му беше замъглен, лицето — твърде бледо. Устните продължаваха да се опитват да мърдат — сякаш беше дрогиран. Близкия край на хавлиената кърпа беше потъмнял от слюнката му. Юлия чак сега проумя — Краш наистина бе дрогиран, сензорите бяха махнати, но диадемата — блокировчик беше заклинена в импровизираното въже. Явно Дик, който имаше най-голям опит в КИС-ВиР войните, се беше съвзел няколко секунди преди останалите и с предварително подготвен жест беше изключил регенератора на Краш.

Формално погледнато, нямаше начин, по който регенератора да бъде изключен — захранващите кабели водеха директно до близкия КИС-ВиР разпределител заедно с информационната линия и всеки опит за изкючване се регистрираше като срив на системата. Ако повредата се окажеше умишлено причинена, отчиташе се служебна загуба и бандата, освен че губеше залога, заплащаше щетите в десетократен размер. Алтернативата беше повече от ужасна — лишаване от граждански права в тяхната хазартна част. На практика, размерът на залога им беше толкова голям, че цената на разбитата интерфейсна платка изглеждаше като пари за бонбон.

— Какво ще го правим — попита Юлия.

— На първо време ще намерим друго, по-добро въже — отвърна Дик — да имаш някаква идея?

— Мисля, че ще измислим нещо, ще можете ли през това време да го държите така?

— Не мога — простена Дик — трябва да стигна до разпределителя преди бригадата по поддръжка. През това време вие двамата с Джаки трябва да оправите бъркотията с кабела.

В този момент, КИС-ВиР студиото бе залято от множество застъпващи се гласове.

— Но, како…

— Ти ще мълчиш, малката, все още си твърде зелена.

— Млък! С колко време разполагаш?

— С най-много половин час. Имаш ли някакъв тежък предмет?

— Бейзболна бухалка ще ти свърши ли работа?

— Става, става. Да ти се намира освен това, между женските принадлежности и някакъв стар и бавен Мортус процесор.

— Не задавай мръсни въпроси, Дик.

— По дяволите, още малко ще я изпусна.

— Юлия, моля те! Залогът е твърде голям. Не, Джаки, не, не. Дръж му диадемата в това положение и няма да може да мърда. Юлия, моля те, побързай.