Константин Спиров - Тя те гледа от екрана

— Вече няма никакво значение — промърмори Мордок. — По-добре виж небето — това е краят на моята раса.

Силуетът на дракона лекичко затрептя и като че ли зад него звездите отново затанцуваха. Но миг по-късно всичко се успокои. Игнит заговори:

„Така и трябва да бъде. Питал ли си се някога, откъде идва вашата сила, владетелю Мордок? За да създадете ред около себе си, вие се нуждаете от дважди повече разруха. Всяка разумна раса достига граница, отвъд която не може да прекрачи сама. Hякой ден мостът ще бъде издигнат наново, но дотогава сте обречени да станете хора, да се научите да изпитвате болката от изгубеното.“

Силуетът на дракона почна да избледнява и скоро съвсем изчезна. Мордок продължи да наблюдава бавно изчистващото се небе стоейки неподвижно, нищожна точица от огромния силует на двореца.

Когато Ник се прибра в къщи, луната грееше ярко. Сепна се — цялата къща, всички мебели, листовете по пода и масата с разхвърляни бутилки и неизмити чаши, всичко наоколо изглеждаше толкова различно на лунна светлина. Сякаш бе попаднал в някакъв чужд свят. И гобленът на стената като едно голямо черно петно…

В следващия миг всичко си беше както преди. Мина доста време и Ник събра сили отново да погледне стария гоблен. Драконът не се виждаше в тъмнината.

Ритна го. И после отново. И тогава се разкиха, гобленът беше прашен! Просто много изгнили конци, събрали праха на времето. В този момент, Чудовището отдръпна пипалата си от сърцето му и за първи път в живота си, Ник Смит се почувства истински свободен. Тъмен страх, безименен страх, първобитен страх, сбогом, страх, сбогом, страх, сбогом!

Тогава Ник падна на колене.

— Надвих те, чудовище — извика той — не знам как го направих, но те надвих, благодаря ти, Господи, Иисусе, благодаря, благодаря…

И после се разплака. Дълго време неговия силует трепереше свит на пода. Най-накрая Ник се изправи и се добра до леглото. Легна така както си беше, с дрехите. Прегърна една възглавница, избърса очите си с калъфката и заспа.

Сънят му беше неспокоен. Първо видя своя терминал, от неговия екран Драконът се хилеше злобно. Изведнъж Драконът изчезна, а в горния десен ъгъл на монитора се появи малък зелен надпис:

„Възлите на Game-Net са блокирани. Решение на Върховния Съд“. След това и се озова някаква поляна. Далече, далече, незнайно къде и незнайно кога. Наоколо беше толкова тихо! Звездите се виждаха и бяха съвсем други, а на небето грееха две луни — червена и синя.

После се появиха момче и момиче, облечени в бели дрехи и хванати за ръце. Техните боси крака стъпваха безшумно по мекия зелен килим. Седнаха на едно повалено дърво и дълго гледаха звездите. После момичето се обърна.

— Благодаря ти, Ник — тихо проговори.

— Вили и Мария, вие ли сте това?

— Ех и ти, драги ми чичо — чу се отнякъде гласът на Вили — никога няма да се оправиш. Малко повече искреност и това е всичко…

— Ти си щастлив, но светът остава същия…

— Не, чичо, не си прав. Светът никога няма да бъде същият. Аз оставих нещо от себе си. Един кариран лист хартия…

А листът хартия се носеше по вятъра. Летеше над хълмове и върхове, над ливади и езера, над облаци като захарен памук… Летеше, и слушаше песента на вятъра:

Изгревът отдавна се беше спуснал над стария град. Ник се събуди. Слънчев лъч си играеше в лицето му. А в единия ъгъл на монитора светеше някакъв малък зелен надпис. Ник го погледна и се усмихна.

„Реките са пътища, които вървят вместо нас и ни отнасят там, където искаме да отидем.“

Две години по-късно Дейвид и сестра му отидоха отново в Планината на Истината. И двамата чувстваха — трябваше да изминат докрай този последен преход. Спомените ги заливаха. Вървяха дълго и всеки мълчаливо разбираше другия. Много по-късно стигнаха до една полянка, от която се чуваше шумолене на вода. Свалиха раниците и спряха да си починат. Дейвид се излегна на земята, а Сара взе манерката и направи знак, че отива да търси реката.

Слънцето се показа зад един облак и позлати света. Сара припкаше с пълната манерка обратно към поляната. Изведнъж погледът и се спря на един голям стар дъб. Под ствола му имаше нещо! Беше някакъв кариран лист хартия и зеленото мастило се бе размазало от дъжда. Сара се запита, защо ли този лист сякаш стои изправен с единия си край. Повдигна го и се ококори. Под листа имаше голямо оранжево цвете.