Константин Спиров - Тя те гледа от екрана

Най-сетне започна да усеща, че светлината се приближава до него. Стояха на малък скалист остров, водите на езерото разпръскваха мръсна пяна. Но горе, над тях, грееха звездите. Чак сега Вили забеляза женския силует, невидимата сяка зад пламъка. Тя заговори и Вили позна гласа на Мария.

— Ела със мен, любов моя. Принцесата взе перото, принцесата отвори врата за нас…

Полетя нагоре и продължи да шепне.

— Ела със мен, Вили, ела със мен…

— Хайде, Вили — каза твърдо Дейвид — ставай веднага! Днес ни чака дълъг преход.

— Ела със мен Вили, ела със мен… Скоро вратата ще се затвори, ще се затвори завинаги…

— Не мога — опитваше се да извика — някой ми пречи…

— За последен път ти казвам Вили — ставай веднага. Стани или ще те полея със студена вода.

Гласът на Мария затихна, изчезна и нейния огнен лик. Наоколо отново започна да падна мрак. Вили се събуди.

Надигна се от леглото…

— Ех, сънливецо, най-после се завърна в реалността, добре дошъл обратно — ухили се Дейвид. — Хайде, ставай, време е да си похапнем. Ядене, закуска, не разбираш ли? Хапваш си и след това разни хубави неща попадат в организма ти и съответно продължаваш да вегетираш…

Вили не отговори нищо и започна мълчаливо да се облича.

— Хей, Вили, умник такъв — продължаваше Дейвид — няма ли най-накрая да се научиш да живееш тук, сега. Не можеш ли да възприемаш действителността такава, каквато е? И не забелязваш ли, че си си обърнал пуловера наопаки?

Вили си оправи пуловера и продължи да мълчи. Когато слязоха в закусвалнята и подредиха сухата храна на един вестник, той не сложи почти нищо в устата си.

Два часа по-късно, малката им група беше изминала доста път. Изкачваха се по устието на някаква пресъхнала река, а склоновете от двете им страни приличаха на гигантски стени. Най-напред вървеше Вили и мълчаливо следеше маркировката, Дейвид и Сара го следваха съвсем плътно.

— Хей, Вили — не се сдържа най-накрая Дейв — моля те, престани. Кажи нещо, дявол да го вземе. За какво точно ми се сърдиш…

— Не ти се сърдя — отговори Вили — просто в момента си мисля за каменните сипеи вляво от нас. Въобще не са толкова страшни. Даже да искаш, не би могъл да паднеш, камъните биха задържали тялото ти… Виждаш ли онази пукнатина, там… Човек спокойно би могъл да се изкачи чак до гребена.

— Надявам се нямаш намерение да пробваш — разтревожи се Дейвид.

— Точно това смятам да направя. Вие можете да ме изчакате на пътеката.

— Изобщо и не си го помисляй — отсече Дейвид. — Виж какво, Вили, няма никакъв смисъл да губим времето си. И без това, днес имаме достатъчно път пред нас.

— Дейвид — измънка Вили — повярвай ми, нямам намерение да правя глупости… Просто чувствам, че това място ме привлича… Трудно ми е да ти обясня, тази вечер сънувах един остров.

Дейвид въздъхна и се предаде. Вили вече беше започнал да се отдалечава…

Гледано отвисоко, човек трудно можеше да запази ясна представа за размерностите, клековете и хвойните приличаха на върхове на дървета. Някъде все още можеше да се види мястото, където са седнали Дейвид и Сара — две пъстри петънца върху жълто-зеления килим.

Вили вече беше стигнал до върха на сипея и сега пълзеше по скалния ръб. Ръба започна да се стеснява и най-накрая почти се сля със стената. За щастие на това място наклонът отново намаля, и Вили бе проблеми пропълзя нагоре по плоската повърхност. Беше стигнал в подножието на малък хълм, разположен твърде високо, за да се забелязва от долината. Изведнъж се сети, че двамата му също са го изгубили от поглед.

— Ехо — извика той с доста жизнерадостен глас.

— Жив-е-ей, душа-а-а — дочу се отдолу гласът на Дейвид.

Вили отново се обърна с гръб към долината. Изведнъж се сети се за скалистия остров и болката от съня му отново възкръсна. Обхвана го безумие. „Ще се излекувам ли някога“, мислеше си той, докато качваше хълма с лудешка скорост, без изобщо да поглежда къде стъпва или пък да брои опорните точки. На няколко пъти изгубваше опора, но рязко се хващаше за върховете на най-близките клекове и продължаваше нагоре.

Най-накрая изкачи хълма. Зад него се виждаше малка конусовидна вдлъбнатина, без съмнение — дъно на пресъхнало езеро. Меката кафява повърхност бе обрасла с някакво растение със странни цветчета, приличащи на бял, пухкав памук. Отново се огледа. По-нагоре скалата беше почти отвесна. Приближи се още. Hямаше каквато и да е надежда да я изкачи, не носеше никаква екипировка в себе си. Тръгвайки да се връща хвърли на околността един последен поглед. От дясната му страна, нещо се чернееше. Приличаше на отвор на пещера. Вили се приближи.