Константин Спиров - Тя те гледа от екрана

„Лунна принцесо, не унивай, принцесо, Светлината е по-силна от мрака, мъдростта винаги побеждава разрухата, аз зная, зная че скоро хората отново ще започнат да гледат луната. Крехка небесна принцесо, моля те, в името на всичко, което си правила досега, не позволявай да попаднеш в плен на лъжливи идоли, не допускай отчаянието да те насочи по погрешен път“.

Когато образът му избледня, тя отново погледна Луцифер. Черният маг продължи да стои безмълвен.

— Кой си ти, защо си тук? — попита го тя.

— Аз съм този, който ще спаси твоето огледало, този който ще спаси теб самата. Нима не знаеш — ако огледалото се счупи, ти ще се лишиш от своето безсмъртие. А то непременно ще се счупи, ако не ми позволиш да запечатя образа си.

Тя бавно кимна с глава и Луцифер се приближи до огледалото. Изведнъж принцесата улови неговото отражение, и се разтрепери цялата. Луцифер, черния демон на разрухата. Бавно пълзящата ентропия, жестокостта, истинската жестокост, тъмната жестокост, жестокост лишена от всякакъв венец от чувства.

— Махни се, грозно чудовище — извика — това място е защитено с магия.

— Магията защитава теб, но не и твоето огледало — отговори Луцифер. — Ето, виж — гладката му повърхност придоби мътен цвят, неговите образи а се изкривиха… Ала ти ще трябва да го пускаш над земята, ако искаш да запазиш своето скъпоценно безсмъртие. И вече никога луната няма да внушава спокойствие и утеха на хората, напротив, ще ги кара да осъзнават собственото си нищожество и да изпитват страх. Аз изпълних своето обещание — запазих ти огледалото. Но никога не съм казвал, че ще го запазя каквото е било. Сбогом, принцесо.

Лунната принцеса грабна жезъла си и удари по огледалото. Крехкото творение на магията се разпиля на хиляди късове. Принцесата бавно прошепна.

— Отказвам се от безсмъртието си.

— Нима повярва, че това е достатъчно за да поправиш грешката си, смешно същество. Понякога Светлината е тъй наивна в убеждението си, че за всяка грешка има цяр. Ти унищожи огледалото, но виж — хиляди късове се разлетяха във всички посоки. Всяка вечер хората ще ги гледат и ще ги наричат звезди. Да, лунна принцесо, над небето изгряха звездите. Нима очакваш смъртните да ги обичат? Звездите ще треперят, звездите ще разпръскват страх, защото всяка от тях е запечатала по частица от мен. Сбогом, простосмъртна принцесо.

Тъй каза Луцифер и се стопи в облак от зловоние, внезапно изникнал изпод земята.

Дълго стоя тя, потънала в собственото си безсилие, нежна и крехка, за първи път изпитала истинска болка. Вятърът понесе нейните сълзи и бели цветчета поникваха там, където падаха те. Дълго плака принцесата, ала изведнъж видя пред себе си светлина. Светлината, която лекува; пламъкът, който носи топлина. Парче от огледалото стоеше пред нея — истинско и чисто, неопетнено от облика на Луцифер.

Тя бавно хвана късчето от луната и го притисна до сърцето си. Потока от чувствата го превърна в малко бяло перо, леко като вятъра.

— Лети, мило малко перце, лети — каза принцесата — лети и падни в ръката на Алдерин. Сбогом.

Дълго гледа как вятърът носи последния и спомен.

— Вземи го Алдерине и освободи звездите…

След това, тя се прибра в стаята си, легна на пухеното си легло, зави се с белите копринени чаршафи и взе плода на смъртта и бавно отхапа от него…

Ала ето, сега, въпреки всичко, тя се катереше нагоре към върха, преметнала дрипавия си вързоп и подпирайки се на дървената тояга.

„Къде съм, къде съм, къде… съм? Защо съм тук, какво значи всичко това?“

Тя чувстваше, че отговорът е някъде горе, затова продължаваше да се катери. Върхът се приближаваше със всяка изминала минута. И ето, зад една скала се показа стъкленият замък.

Залите на замъка бяха пусти. Принцесата знаеше защо. Всичко, с което живееше толкова много години — столовете от слонова кост; внимателната прислуга, облечена с красиви оранжеви ливреи; масите, отрупани с вкусни плодове; кристалните полюлеи; тихата и нежна музика, която винаги звучеше във всяка зала и винаги различна… всичко това бяха образи, сенки. А когато наоколо няма живот, изчезват и образите.

Тишината бе проникнала даже в нейния замък, чуваше се само гласът на вятъра… Принцесата се затича от зала в зала, гласът започна бавно да се приближава.

„Защото животът е груб; животът е суетен и никога не те вижда такава, каквато си в действителност; животът непрекъснато те наранява; животът няма име, животът безумен, животът е сляп…