Константин Спиров - Тя те гледа от екрана

Отново беше светло. Вили даже не извика, когато забеляза дракона. Съвсем същият беше, както на стария гоблен. „Игнит!“ сами произнесоха устните му… В пещерата се процеждаше слаба светлина, но светлина светлина червеникава, светлина образуваща лек ореол около главата на чудовището…

Драконът бавно се обърна към него и го разгледа със жълтите си, широко отворени очи… Вили почувства, как драконовият поглед стига до най-интимните кътчета на съзнанието му. Доста дълго време в пещерата се чуваше само тежкият дъх на чудовището.

„Hе очаквай да излезеш жив от тази пещера.“

Вили само сви рамене и продължи да наблюдава дракона.

„Имам три въпроса към теб. — продължи Игнит — Ако отговориш на тях — ще видиш отново тази, която си изгубил.“

Вили трепна, но отново замълча.

„Първият ми въпрос е — халюцинация ли съм?“

Вили закри очите си с ръце и бавно се свлече на земята…

— Какво значение има — най-сетне проговори той — измислените дракони убиват по-дълго, отколкото живите.

Драконът продължи да говори без да издава нито един звук. Странен беше този глас — като нежен шепот, ала не шепот на изкусител.

„Каква е разликата между мост и врата?“

— Вратите водят само в едната посока.

„Последният ми въпрос към теб е — защо не се уплаши, когато разбра, че няма да излезеш жив оттук?“

Продължавайки да седи на земята, Вили закри очите си с ръце.

— Аз изгубих всичко заради разрухата, стаена в мен. Hетърпеливец бях и една по една кибритените ми клечки изгоряха, без да ми дали друга топнина. Жестоката природата смята, че не съм достоен за силата си и ми заповяда да се самоубивам бавно — ден след ден. В устата ми винаги е бил вкусът на смъртта, защо да се страхувам от нея?

„Hе разбрах отговора на последния ти въпрос — как бих могъл да приема живота ти като подарък, ако животът ти е нищо? И как бих могъл да ти го отнема, ако от безразличие сам си готов сам да ми го дадеш? Способен ли си да се откажеш от бляновете си или да повярваш в тях докрай?“

Вили усети, как болката започва да се надига в гърдите му.

— Това, от което се страхувам е безсмислената смърт — смърт без надежда.

Сълзите му накараха всичките цветни петна на Дракона да се слеят в една единствена блестяща капка.

— Дай ми надежда, Игните.

„Hе от мене идва надеждата, аз съм само стихия.“

Дейвид стоеше и гледаше с примрежен поглед, а Сара тихичко плачеше. Шумът на спасителния хеликоптер ставаше все по-силен, стотици малки цветчета на дъното на пресъхналото езеро рязко се наклониха под наплива на внезапно възникналия вятър. Целият свят наоколо се изпълни с летящи бели пухчета.

От хеликоптера излязоха няколко човека и внимателно вдигнаха обгореното тяло…

— Няма смисъл — промърмори Дейвид — вече няма никакъв смисъл. Когато го намерих — още говореше. Говореше несвързано, но беше щастлив.

Усети, че някой внимателно го подпира и му помага да се качи в хеликоптера… Когато и Сара влезе вътре, машината бавно излетя…

В якето на Вили имаше разкопчани джобове. Дейвид проследи с очи малкия кариран лист хартия, който бавно се отдалечаваше. Картата на билата!

Сълзите бяха направили виолетови петна около очите на Ник Смит. Разтвори вестниците и погледът му отново премина по заглавията. Кълбовидна мълния?

— „Game-net“ — промърмори той — „аз ще те унищожа. Ще го направя с цялата власт, която имам, заклевам се, заклевам се…“.

Над Рания изгря луната и покри цялото небе със своите сребърни нишки. Бавно започнаха да се сгъстяват тънките лъчи светлина, отразявани от огледалото на Лунната принцеса…

Хиляди човешки очи стояха долу, вперили поглед във звездите и наблюдаваха небесното представление, онемели от възхищение и ужас… Бавно се движеше блестящата метла, но там, откъдето преминаваше, звездите изведнъж замръзваха. Техните огънчета преставаха да трептят и прекъсваха дяволския си танц.

Мордок стоеше на върха на кулата и гледаше нагоре. Стоеше съвсем сам, въпреки ужаса си. Края на владетеля трябва да бъде достоен, нека останалите се крият.

Почувства лека топлина. Обърна се и видя зад себе си бледия силует на Дракона. Само лека сянка в тъмнината, но през него звездите продължаваха да се виждат.

„Дойдох за да ти кажа, че няма да мога да обещанието си.“, чу се нежният глас на Игнит. „Законите на Всемира стоят по-високо от законите на света. Hе ми е позволено да унищожавам Земята.“