Константин Спиров - Тя те гледа от екрана

„Тогава тя отвори очи. Погледна ме и се усмихна.

— Сънува ли? — попита ме.

— В този свят аз не сънувам. Твоята Реалност за мен е един прекрасен сън.

— Прекрасен сън ли? — учуди се тя. — Какво знаеш ти за съня…

— Нищо. Важното е, че в него си ти…

— Знай тогава, призрако-странник — Търсих те цели шест години. И всичко започна от един загадъчен сън. Измъчваше ме, повтаряше се всяка нощ…

— Търсила си ме цели шест години, само заради един сън? Та аз се появих едва преди няколко месеца…

— Сънищата на вълшебницата са пророчески. Близките ми го знаеха още от малка.

— Вълшебница?

— Нима не го разбра веднага?“

Треперещи сенки, гласове, треперещи съдби — съдбите на треперещите…

— Мария, какво стана с Мария?

— Позволи ми да предположа, господарю мой. Луцифер. И на землянина, предполагам…

— Hаивни земляни, дават имена на сенки от безименното, бавно се превръщат в тегни слуги. И после обвиняват нас във зло… Какво е злото, според тях? … Те носят разрушение на света, аз му давам ред. Обладани от Демон, мислиш си, че просто така, можеш да освободиш своята любов да заживееш щастливо, да забравиш за това, което е в теб? За разрухата винаги се плаща цена. Кой ще плати твоята?

— Внимание, Вили, опасност — извика Дейвид. Нещо се приближава към колибата, виждам го на картата.

— Дейв. Моля те, лягай да си доспиш. Не срами програмистите, още е много рано да ставаш. Освен това тази игра си е моя, точно сега имам нужда да остана сам.

— Както искаш… — сви рамене Дейвид. — Когато загазиш — извикай ме. Боя се, че този път даже Луцифер няма да може да ти помогне.

— Вълшебница? — повтори Вили, без да вярва на ушите си.

— Магическата сила се наследява. Ала по какъв път ще избереш да тръгнеш — това зависи от теб.

— Мария, трябва да ти кажа нещо… В моя свят магията не е много на почит.

— Ти се шегуваш. Как тогава успя да дойдеш?

— Трудни ми е да ти го обясня… Едва ли си си чувала за математика, компютри…

Тя го изгледа изпитателно и след това въздъхна.

— Чувала съм, за тях, да. Ала те са ви подвели… О, Алдерине, нима не разбираш, какво сте направили, чужденецо. Математиката е бездушна. Сега нещата си отиват по местата. Не сте дошли да ни освободите, просто сте били подмамени.

За ужас на Вили, момичето се разплака. Нито един от двамата не забеляза, черната сянка… Няколко минути по-късно колибата гореше.

Забележка: Събиране на данни

Статус: Проверка за неправомерен достъп

Основание: Дейвид Гордън, специална заявка

Регистрация: Game net, главен сървър

Етикетът е приет успешно.

Синкаво-бяла светкавица разцепи небето.

— Иридж, Иридж — извика Мария — Бягай, Вили, това е Иридж… Не гледай нагоре, глупако, изобщо не вдигай очи! В дясно има гора, след мен, бързо, не искаш ли да живееш?…

Двамата побягнаха към гората. Зад гърба им колибата вече гореше…

„Авариен изход, край на макроса“

— Дейв ела бързо — извика Вили. Не мога да извикам Демона.

Рала се страхуваше. Знаеше, че цели векове никой, абсолютно никой, не си е позволявал да предизвиква забранените магии на силата на огъня. Рала нареди кръга от свещи и протегна ръце към небето.

Духна вятър и пламъците на свещите затрепериха, но нито една от тях не изгасна. Черните струйки дим навлизащи от кладите в четирите края на залата се кръстосаха в една точка, напук на всички закони на физиката. Пламъците на свещите се удължиха и образуваха огнена стена. След това всичко утихна. Драконът беше вътре в кръга и ги наблюдаваше.

Из „Перото на Алдерин, Книга 3, Глава 1“

"Незнайно колко отдавна, знайно преди много години, преди години от човешки животи, животи от тиха скръб, скръб като есенен вятър излязъл от далечни планински върхове, върхове от сняг, сняг бял като от перо на птица, птица родена да бъде свободна, отдавна, отдавна като плач на изоставена девойка, пременена в бяло, отдавна като допира на скалата, твърдата скала, черна като нищото, отдавна, отдавна като тътена на морските вълни, вълни чиито звук субужда спомена за детски плач, отдавна, отдавна като онзи миг, когато бездната се приближава…

Драконът погледна към Рала. Гласът му отекна вътре в нея:

„Защо ме извика, Рала. Hикога не съм виждал дъщеря на луната, паднала толкова низко…“

Рала застана на колене и отговори по същия мълчалия начин.