Даниел Стийл - Горчива орис

— Сърцето ти се къса, нали? — попита я една от сестрите седмица преди Коледа. Грейс оставяше на леглото двегодишно момиченце. То бе получило мозъчна травма от баща си, който вече бе в затвора. Беше й странно като си помислеше, че този човек бе в затвора, а собственият й баща, който бе извършил почти толкова голямо зло, бе умрял като герой.

— Да, така е. Всички ми късат сърцето. Но те имат късмет — Грейс се усмихна на сестрата. Тази история й бе позната. Прекалено добре. — Добрали са се до „Сейнт Мери“ и все още има възможност да бъдат спасени от мъченията. Най-малкото, поне за момента, тормозът е свършен факт. — Най-разстройващото бе, че някои от пациентите се връщаха. Имаше жени, които не успяваха да се откъснат от малтретиращите ги съпрузи, и затова се връщаха, вече водеха със себе си и децата. Някои бяха наранявани, други ставаха жертви на убийства, трети никога не се възстановяваха дотам, че травмите да се изличат. Но някои успяваха, те се научаваха как да се спасяват, започваха нов живот и вече знаеха как да се пазят. Грейс им говореше с часове за възможностите, които имат, за свободата, която им принадлежи, за това какво могат да спечелят. Всички те бяха толкова уплашени, толкова заслепени от собствената си болка, толкова дезориентирани от преживяното. Това й навяваше спомена за ситуацията, в която бе изпаднала самата тя преди три години, когато беше в затвора и Моли се опитваше да й помогне. В известен смисъл Грейс го правеше заради нея, за да върне поне малко от любовта, с която Моли я бе дарила.

— Как върви? — попита я една вечер Пол Уайнбърг, главният психолог и ръководител на програмата. Той работеше рамо до рамо с доброволци и служители, приемаше новите попълнения. Повечето от тях идваха нощем — травмирани, уплашени, наранени физически и душевно, нуждаеха се от всичко, което екипът може да им даде.

— Не е зле — Грейс му се усмихна. Не го познаваше добре, но на пръв поглед го харесваше. Допадаше й упоритата му работа. Същата вечер бяха изпратили две жени в болницата и той сам ги бе откарал, а тя се погрижи за децата им. И двете имаха по четири деца, бе успяла да ги сложи да си легнат всичките. — Тази вечер беше натоварено.

— Така е винаги преди Коледа. През празниците всички губят ума си. Не знам защо мъжете решават, че тъкмо сега е моментът да малтретират жените и децата си.

— Какво, да не би да има обяви? „Бийте жена си сега, до Коледа остават само шест дни.“ — Тя бе уморена, но остроумието й не се бе изгубило. Харесваше й онова, което правеше.

— Нещо подобно. — Той й се усмихна и й сипа чаша кафе. — Някога мислила ли си да се занимаваш само с това? Имам предвид като платена работа?

— Не — отвърна тя искрено, но бе поласкана от въпроса, отпи с удоволствие от горещото кафе. Пол имаше същата гъста къдрава коса като Дейвид Глас и същия мил поглед, но беше по-висок и по-хубав. — Мислила съм си да уча психология. Не съм сигурна обаче, че съм добра в тази област. Но това, с което се занимавам тук, ми харесва. Харесвам хората и мисълта, че имаме значение за тях. Мисля, че засега е достатъчно да работя като доброволка. Нямам нужда да ми се плаща. Просто ми харесва. — Тя отново се усмихна, докато той я проучваше внимателно. Грейс го интригуваше.

— Ти се справяш много добре, Грейс. Затова те попитах. Трябва по-сериозно да помислиш за обучението по психология, когато имаш време. — Бе му направила силно впечатление и той я харесваше.

Този ден тя работи до два след полунощ. Дойдоха още пет-шест жени, имаше твърде много работа, за да си тръгне по-рано. Когато всички бяха настанени, Пол Уайнбърг й предложи да я откара вкъщи и тя му бе благодарна за предложението, защото бе много уморена.

— Беше страхотна тази вечер — похвали я той искрено и тя му благодари. Той бе изненадан, когато видя къде живее. Повече обитатели на Лейк Шор Драйв не биха си направили труда да работят доброволно три пъти в седмицата в „Сейнт Мери“. — Какъв е случаят? — попита я той, когато спряха пред къщата. — Та това е фантастично място, Грейс, да не би да си богата наследница? — Тя се засмя на въпроса му, разбираше, че се шегува с нея, но той наистина бе любопитен да разбере. Тя се оказваше много интересна млада жена.

— Делим си къщата с още четири момичета. — Би го поканила, но беше много късно. Минаваше два и половина. — Трябва да наминеш някой път, ако можеш да се откъснеш от „Сейнт Мери“. — Тя се държеше приятелски, но той почувства, че не флиртува с него. Отнасяше се като към брат, а неговият интерес към нея съвсем не бе платоничен.