Даниел Стийл - Горчива орис

— Трябва ни още някой — каза едно от момичетата, Дивайна, а в гласа й се усети разочарование. Тя изглеждаше забележително, беше бразилка. — Интересува ли те? — Попита тя Грейс небрежно, но тя не можеше да си представи да живее с тях, нито да си дели наема, който те можеха да уредят.

— Търся си квартира — отвърна тя искрено, — но не мисля, че мога да си позволя наема, който вие плащате — допълни тя навъсено.

— Ако го разделим на пет, се падат по двеста на човек — съвсем целенасочено отбеляза Бригите, двайсет и две годишна, от Германия. — Това ще ти бъде ли по силите, Грейс? — На Грейс й допадна акцента й.

— Ами ако спра да се храня… — Това означаваше да дава половината си заплата и нямаше да й остава почти нищо за храна и забавления или за други нужди. А тя не искаше да пипа спестяванията си, макар да знаеше, че може, ако се наложи. Всъщност да живее на хубаво място в добро обкръжение с приятни хора би си струвало. — Нека помисля.

Едно от двете американски момичета се засмя и погледна часовника си.

— Страхотно. Имаш време до четири часа да вземеш решение. Трябва да отидем отново да разгледаме къщата и да им дадем отговор до четири и трийсет. Искаш ли да дойдеш?

— Бих искала, ако мога да тръгна по това време. Трябва да попитам Черил. — Ала когато Грейс отиде при нея, Черил силно се развълнува. С ужас беше разбрала, че Грейс живее в долнопробен хотел, докато си търси апартамент. Дори я покани да остане в нейния апартамент, с нея и Боб, на Лейк Шор Драйв, докато намери нещо, но Грейс не прие.

— Слава Богу! — Възкликна Черил и на практика избута Грейс през вратата да тръгне заедно с другите. Те бяха добри момичета и тя реши, че ако Грейс живее с тях, ще склони да стане модел. Черил още не се бе отказала от идеята си, но, от друга страна, бе открила, че изключителните организаторски способности на Грейс бяха Божия благословия.

Къщата се оказа забележителна. Имаше пет големи спални и три бани, прилична кухня, вътрешен двор и потопена в сянка дневна, с изглед към езерото. Имаше всичко, което всяка от тях искаше, и още същия следобед те подписаха договора за наема. Грейс остана дълго време загледана в къщата, не й се вярваше, че сега това е домът й. Беше отчасти мебелирана, имаше диван и няколко стола, комплект за трапезарията и всички други момичета твърдяха, че имат достатъчно неща, за да я напълнят. Грейс трябваше да си купи само легло и малко мебели за своята спалня. Беше невероятно. Имаше работа, дом и приятели. Когато се изправи и погледна към езерото, очите й се изпълниха със сълзи. Тя се обърна и се престори, че разглежда двора, за да не я забележат останалите.

Марджъри, една от новите й съквартирантки, я последва навън. Беше забелязала емоционалния израз на лицето на Грейс и се притесни. Марджъри беше като майка на групата и другите винаги я подиграваха, че ги отрупва с твърде много внимание. Беше само двайсет и една годишна, но бе най-голямата от седем деца.

— Добре ли си? — попита я. Грейс се обърна и видя, че Марджъри се е запътила към нея с угрижена физиономия, а Грейс въздъхна и се усмихна през сълзи. Беше невъзможно да ги скрие.

— Като… като сън е… това е всичко, за което съм мечтала. Дори много повече. — Единственото й желание беше да можеше да я покаже на Моли. Тя никога не би го повярвала. През последните две години бедното, бито, нещастно същество бе разцъфтяло дори в неприветливо място като Изправителния център „Дуайт“. А сега я чакаше нов живот, нов свят, беше като сън. Дейвид и Моли бяха прави. Ако упорства, грозотата на миналото завинаги ще остане зад нея. И сега най-сетне то бе отминало.

Няколко дни преди това бе изпратила картички на Люана и Сали, писа им, че с нея всичко е наред и че Чикаго е страхотен град. Но тя ги познаваше твърде добре и двете и подозираше, че никога няма да й отговорят. Все още искаше да им каже, че е в безопасност и е добре, че има сигурно убежище. И че не ги е забравила.

— Стори ми се много разстроена преди няколко минути — продължи Марджъри, но Грейс вече се усмихваше.

— Щастлива съм. Това е като сбъдната мечта за мен. — Марджъри никога нямаше да разбере колко е щастлива. Единственото нещо, което не искаше никой тук да разбере, бе, че е убила баща си и е била в затвора. Държеше да остави това зад гърба си.

— И за мен е като сън — призна Марджъри. — Родителите ми бяха много бедни и аз трябваше да деля единствения си чифт обувки с две от сестрите си. А те носеха два номера по-малки и мама винаги ги купуваше от техния размер. Никога не съм живяла в подобно място, преди да дойда тук. А сега мога да си го позволя благодарение на „Суонсънс“. — И благодарение на външния си вид и тя го съзнаваше. Възнамеряваше да се премести в Ню Йорк, когато договорът й изтече, и да работи там като модел, мислеше дори за Париж. — Приятно е, нали?