Даниел Стийл - Горчива орис

Момичетата дори се опитваха да я запознаят със свои приятели, но тя охлади ентусиазма им. Лакомствата си бяха лакомства, но подаряването на мъже не я интересуваше. Нямаше желание да излиза с никого, за да не усложнява живота си. Макар и на двайсет години тя бе съвсем доволна да си седи вечер вкъщи, да чете книга или да гледа телевизия. Всяка малка свобода беше за нея дар и тя не искаше нищо повече от живота. Най-вече любовна връзка. Само мисълта за това я ужасяваше. Нямаше желание да излиза с когото и да било, може би никога вече.

Отначало съквартирантките й я подиграваха, а накрая решиха, че тя има тайна връзка. Две от тях бяха сигурни, че Грейс се вижда с женен мъж, особено, след като тя започна да излиза редовно три пъти в седмицата, в понеделник и четвъртък вечер и цялата неделя. В делничните дни тръгваше направо от работа и се преобличаше там, като твърде често се прибираше у дома след полунощ.

Мислеше си да им каже истината, но в крайна сметка фантазиите, че се среща с някого работеха в нейна полза. Това накара момичетата да я оставят на мира и да престанат да я запознават с приятелите си. Всъщност според нейните изисквания за живота това бе идеалното разрешение.

А истината бе, че срещите три пъти в седмицата бяха сърцето и душата на нейното съществуване. Щом се настани в къщата с момичетата, тя започна да търси място, където да работи три пъти седмично. Не срещу заплащане, а за да се отплати за малкото добро, което бе получила от живота. Чувстваше се твърде преуспяла, за да не направи нещо да помогне на другите. Така си бе обещавала винаги, когато лежеше на леглото си вечер и бъбреше със Сали или докато работеше с Люана.

Мина цял месец, преди да си намери работа като доброволка. Нямаше кого да попита, но бе прочела много статии, а по телевизията гледа специално предаване за „Сейнт Мери“. Това бе център за жени и деца в кризисно състояние, настанен в една стара сграда, и когато тя за пръв път го посети, беше шокирана от лошите условия. Мазилката се ронеше от стените, от фасунгите висяха голи крушки. Навсякъде викаха и тичаха деца, имаше десетки жени. Повечето от тях изглеждаха бедни, някои бяха бременни, всички бяха отчаяни. Онова, което ги свързваше, бе, че бяха изтърпели някакво насилие, някои от тях бяха стигнали до прага на смъртта. Повечето бяха изплашени, някои бяха загубили ума си или бяха минали през психиатрични заведения.

Мястото се ръководеше от доктор Пол Уайнбърг, млад психолог, който й напомняше за Дейвид Глас, и след първото си посещение там Грейс усети силна тъга по Моли. Толкова й се искаше да може да поговори с нея и да й разкаже за всичко в „Сейнт Мери“. Пребиваването й в центъра бе твърде вълнуващо. Там работеха главно доброволци, имаше само малък персонал от платени служители, повечето от които караха специализация по психология за придобиване на научни степени, други бяха правоспособни медицински сестри. Жените и децата, които живееха в центъра, се нуждаеха от медицински грижи, помощ на психолози, имаха нужда от място, където да живеят, трябваха им дрехи, нежна, изпълнена с обич грижа, имаха потребността от ръка, която да ги измъкне от пропастта, в която се бяха озовали. За Грейс посещенията в „Сейнт Мери“ през седмицата бяха като светлинка в мрака. Това бе място, където душите се възстановяваха и хората идваха на себе си и ставаха такива, каквито винаги е трябвало да бъдат.

Фактът, че им помага, помагаше на самата нея. Посещенията даваха смисъл на живота й. Тя доброволно поемаше три смени от по седем часа седмично, а това бе огромен ангажимент. Ала в „Сейнт Мери“ Грейс намираше вътрешен покой и носеше утеха за изтерзаните души. Пациентките бяха изпитали много от преживяното от нея, същото важеше и за децата. Имаше четиринайсетгодишни бременни момичета, които бяха изнасилени от бащите или братята или чичовците си, седемгодишни деца с безжизнен поглед и жени, които не вярваха, че отново ще бъдат свободни. Те бяха жертви на насилието, обикновено малтретирани от съпрузите си. Повечето бяха насилвани още като деца и същата съдба имаха собствените им потомци, но нямаха представа как да променят нещата. Ето на това се опитваше да ги научи грижовният персонал на „Сейнт Мери“.

В работата си на доброволка Грейс бе неуморима. Понякога се грижеше за жените, а по-голямата част от времето се отделяше на децата. Събираше ги край себе си, държеше ги в скута си и им разказваше измислени от самата нея приказки или им четеше. Водеше ги вечер в клиниката, за да се посъветва с лекар за травмите им или просто, за да им вземат проби за изследване или да им направят снимки. Това придаваше голям смисъл на живота й. Понякога я болеше. Болеше я ужасно, защото й беше твърде познато.