Даниел Стийл - Горчива орис

— Не искам да взимам отпуск. Така ми харесва. — Тя пак му се усмихна, тъкмо приключваше да се храни.

— Какво правиш тук навръх Нова година? — попита я той, а тя пак му се усмихна.

— Мога да ти задам същия въпрос, нали?

— Аз работя тук — гордо отбеляза той.

— И аз. Ти просто не ми плащаш.

— Все още продължавам да смятам, че трябва да помислиш да станеш професионалистка. — Ала преди тя да отговори каквото и да било, и двамата бяха повикани на различни места. Това бе поредната нощ, през която тя остана до късно и после видя Пол едва в четвъртък. Същата нощ той отново й предложи да я откара до дома й, но тя предпочете да вземе такси. Не искаше да го насърчава. Най-сетне той отново я притисна в неделя в „Сейнт Мери“.

— Ще обядваш ли с мен?

— Сега? — тя бе озадачена. Трябваше да приемат четири нови семейства.

— Не сега. Следващата седмица, когато поискаш. Държа да се срещнем. — У него имаше нещо момчешко, очевидно изпитваше притеснение, когато я покани.

— Защо? — Думата се изплъзна от устата й и той се засмя на въпроса й.

— Шегуваш ли се? Поглеждала ли си се в огледалото тази седмица? Освен другото си интелигентна, забавна и бих искал да те опозная.

— Няма какво толкова да опознаваш. Всъщност аз съм доста глупава — отговори тя и той отново се изсмя.

— Отказваш ли ми?

— Може би — отвърна тя искрено. — Истината е, че не излизам на срещи.

— Само работиш, така ли? — той я погледна учуден и в отговор тя кимна. — Чудесно. Значи ще се разбираме много добре. И аз също работя през цялото време, но ми се струва, че един от нас трябва да разчупи шаблона.

— Защо? Нали ни е добре? — Изведнъж тя му стори много далечна и малко уплашена, което още повече възбуди любопитството му.

— Ще обядваш ли с мен поне веднъж, за Бога? Просто опитай. Трябва да се храниш. Ако искаш през седмицата ще излезем извън центъра на града. Каквото поискаш. — Но тя не искаше. Харесваше го, но не желаеше да се среща с никой мъж и не знаеше как да му го каже.

Накрая отстъпи и се съгласи да обядва с него в събота. Денят бе мразовит и те отидоха в „Ла Скала“ да хапнат спагети.

— Добре, а сега ми кажи истината. Какво те доведе в „Сейнт Мери“?

— Автобусът — засмя се тя и му се стори още по-млада и закачлива.

— Много умно — после Пол внезапно се замисли. — Колко си годишна, между другото? — Мислеше, че двайсет и пет-шест годишна, защото с голяма вещина се оправяше с изтормозените жени и деца.

— На двайсет — отвърна тя гордо, сякаш бе голямо постижение и той една не изпъшка гласно, когато го чу. Това обясняваше много неща, или поне той си въобразяваше така. — През лятото навършвам двайсет и една.

— Страхотно. Караш ме да се чувствам като педофил. През август ще навърша трийсет и три.

— Напомняш ми много на един човек, когото познавах, един мой приятел. Той е адвокат в Калифорния.

— И ти си влюбена в него? — попита унило Пол Уайнбърг. Усещаше, че някъде в живота й се крие обяснението за нейната резервираност. Може би се дължеше отчасти на младостта й, но той разбираше, че има нещо много повече.

Ала тя отново се разсмя и му обясни кой е Дейвид Глас.

— Не, той е женен и има бебе.

— Кой е щастливецът?

— Кой щастливец? — погледна го тя озадачена. — Казах ти, че няма никой.

— Харесваш ли момчетата? — Въпросът бе странен, той си даваше сметка, но в наши дни си струваше да бъде зададен.

— Не знам — отвърна тя честно, погледна го и за миг сърцето му спря, а в следващия миг той разбра нещо друго. — Никога не съм ходила на срещи.

— Никога? — Той не й вярваше.

— Не. Никога.

— Това е постижение за двайсетгодишно момиче. — В същото време бе и предизвикателство. — Има ли някаква специална причина? — Бяха им сервирали спагетите и вече похапваха с апетит, а той не спираше да й задава въпроси.

— Няма кой знае какви причини. Струва ми се, че просто не искам.

— Грейс, та това е лудост.

— Нима? — отвърна тя предпазливо. — Може би не е. Може би имам потребност точно така да живея. Никой друг не може да преценява кое е добро за мен.

После като се вгледа в нея, той разбра и осъзна какъв глупак е бил. Ето защо е дошла в „Сейнт Мери“. Да помага на другите така както тя е имала нужда да й помогнат.

— Нещо лошо ли си преживяла? — попита я той предпазливо и тя му се довери, но само донякъде. Не възнамеряваше да споделя с него тайните си.

— Би могло да се каже. Доста неприятно. Но не по-лошо от това, което виждаш всеки ден в „Сейнт Мери“. Все едно си плащам данъка.