Даниел Стийл - Горчива орис

Миг по-късно с широка крачка в стаята влезе висока тъмнокоса жена с елегантен кок на тила. Носеше очила с големи рамки и бе облечена в прилепнала по тялото черна рокля. Не беше красива, но бе впечатляваща.

— Госпожица Адамс? — Тя се усмихна на Грейс и веднага я измери с поглед. Видя й се млада и уплашена, но й изглеждаше умна и според Черил имаше приятен външен вид. — Аз съм Черил Суонсън.

— Здравейте. Благодаря ви, че ме приехте — Грейс се здрависа с нея през бюрото и отново седна, почувства, че астмата може да я задуши и започна да се моли да не получи пристъп. Беше толкова ужасно да излиза в студа, да се моли за интервюта, а после да уговаря работодателите да я наемат. Правеше го вече почти от седмица, но все още нямаше надежда. Съзнаваше, че ако и следващата седмица не си намери работа, Маркес може да й създаде неприятности.

— Разбрах, че се интересувате от мястото за администраторка — обърна се към нея Черил и погледна бележката, която й бе дала секретарката. — Тази работа е важна за нас. Всъщност това е първият човек, когото клиентите виждат и чийто глас чуват. Това е първият им контакт със „Суонсънс“. Важно е всичко, което правите, да ни представя кои сме, какви сме и какво отстояваме. Какво знаете за агенцията? — попита я Черил Суонсън, свали очилата си и разгледа Грейс по-отблизо.

Имаше идеална кожа, големи очи, хубава коса. Като се загледа в нея й мина друга мисъл. Да не би това момиче да се опитва да стане модел, влизайки през задната врата. Всъщност нямаше нужда да постъпва така.

— Интересува ли ви работата на модел, госпожице Адамс?

Може би бе дошла заради това, може би бе замислила всичко предварително, но Грейс бързо поклати глава в знак на отрицание. Това беше последното нещо, което би желала, мъжете да я опипват и да си мислят, че е лесна плячка, защото е модел, или фотографите да я преследват, за да я снимат по бански или без. Не, благодаря.

— Не, не ме интересува. Изобщо. Искам работа в офиса.

— Може би трябва да погледнете по-надалеч — отново й подхвърли Черил. — Грейс… смятам, че трябва да помислите за работа като модел. Станете. — Грейс се изправи неохотно и Черил с удоволствие отбеляза колко е висока. Ала Грейс имаше вид на човек, който ще се разплаче или ще избяга с вик от кабинета.

— Не искам да ставам модел, госпожа Суонсън. Искам просто да отговарям на телефона, да пиша на машина, да изпълнявам поръчките ви или каквото друго се наложи… всичко друго, но не и модел.

— Защо? Повечето момичета дават душа за кариера на модел. — Но не и Грейс. Тя искаше обикновен живот, обикновена работа, истинско семейство. Не искаше да започне живота си, градейки пясъчни кули.

— Не това е, което желая. Искам нещо… по… по… — тя търсеше вярната дума и я намери — нещо по-солидно.

— Добре — съгласи се с неудоволствие Черил, — мястото на администратор е свободно, но аз мисля, че ще е голяма загуба. На колко години сте, между другото?

Първоначално Грейс мислеше да я излъже, но после се отказа.

— На двайсет. Имам полувисше образование, мога да пиша на машина, но не много бързо. Ще бъда старателна, ще работя упорито, кълна се. — Тя се молеше за работата, а Черил не можеше да се възпре да й се усмихва. Срещу себе си виждаше страхотно момиче и щеше да бъде голяма загуба да я оставят да отговаря на телефонните обаждания и да седи зад бюрото. Ала от друга страна, тя можеше да създава представата за онова, което „Суонсънс“ предлагаше. Момичето сякаш бе един от техните модели.

— Кога можете да започнете? — Черил я погледна и на лицето й просия майчинска усмивка. Харесваше я.

— Днес. Веднага. Когато поискате. Току-що пристигам в Чикаго.

— Откъде? — Заинтересува се тя, но Грейс нямаше намерение да й обяснява, че е от Уотсика, защото беше възможно госпожа Суонсън да е чула за смъртта на баща й преди две години, нито щеше да си признае, че идва от „Дуайт“, в случай, че дамата изобщо бе чувала за затвора.

— От Тейлървил — излъга Грейс. Беше малко градче на триста и двайсет километра от Чикаго.

— Там ли живеят родителите ви?

— И двамата починаха, когато бях в гимназията. — Беше достатъчно близо до истината и достатъчно далече, за да не си навлече неприятности.

— Имате ли някакви близки тук? — попита я Черил Суонсън, изглеждаше притеснена за нея.

Ала Грейс само поклати глава.

— Никого.

— Разбира се, ще ви попитам за препоръки, но след като не сте работила досега, май няма смисъл, нали? Най-много да получа писмо от учителя ви в гимназията, а аз мога да преценя на какво сте способна. Добре дошла в семейството, Грейс.