Емилио Салгари - По суша и море

На следния ден потеглихме с Тремал Наик, който имаше триста Тигри, малко муниции и малко храна и лекарства. Повлякохме се както можехме към планините, обезпокоявани непрестанно от английските и холандските колониални войски. Понякога наистина се питах защо се намирам сред тия опасности и защо не потърся по-удобно място за утоляване на авантюристичните ми стремежи.

Най-после постигнахме това, което си бяхме поставили за цел и което беше планът на Сандокан — да въвлече врага оттатък склона на планината, където започваха смъртоносните гори. Но бяхме останали малцина — най-много стотина, и всички уморени, слаби и гладни… Все пак никой не се оплакваше. Тигрите са радваха, че страдат за своя вожд.

Бяхме успели да увлечем неприятеля според нашите намерения. Но докато най-голямата част от следовниците на Сандокан начело с Тремал Наик нападаше в гръб англо-холандците, една малка група бунтовници, между които бяхме ние, преследвана от неприятелски отряд, трябваше да се оттегли в края на една гора.

Бедната мис Ева! Тя направи свръхчовешки усилия, показвайки необикновена сила, но когато стигнахме в гората, беше съвсем смазана.

Запасите ни се изчерпиха. Нямахме вече храна. Оцелелите Тигри трябваше да пазят последните си муниции за лов на дивеч.

Неприятелят вече не ни преследваше, но единственият възможен път за нас беше гората, отвъд която бихме стигнали морския бряг. Там според уговореното по-рано трябваше да ни чака един прахо.

Но да се премине гората, съвсем не беше лека работа. Тигрите, които ни водеха и бяха я преминавали толкова пъти, твърдяха, че тази й част е много опасна поради отровните изпарения и зверовете, които я обитават. Но нямаше друг път. Връщането по склона нагоре беше невъзможно. Освен това трябваше на всяка цена да стигнем до кораба, който ни чакаше.

Преброихме се. Бяхме още по-малко — около петнадесет души, не повече. Между тях бяха и португалецът Кампоамор, който не се отделяше от нае, и индиецът Мутри, пъргав и здрав Тигър, който познаваше гората и ни беше много предан.

Продължихме напред, готови да посрещнем всяка опасност.

Мутри вървеше отпред, после аз и мис Ева, а останалите ни следваха.

Така пътувахме няколко дни. Изведнъж ме обзе някакво безпокойство. Ева бе станала страшно бледа.

— Какво ти е, Ева? Зле ли си?

Мис Ева поклати отрицателно глава.

— Ти криеш истината, Ева. Заболяла си…

Тя поиска да отдалечи от мен всяко съмнение.

— Да продължим пътя — каза решително. — Нищо ми няма. Още съм силна… скоро ще стигнем морето Сандокан се е погрижил за кораб.

Поехме отново пътя.

Морето бе далече. Бях обхванат от лошо предчувствие: не бих могъл да кажа точно какво, но изпитах страх, какъвто никога преди това не бях имал.

— Ева, зле ли ти е? — попитах отново, хващайки ръката й.

Тя се усмихна стоически и пак поклати глава.

— Ти криеш от мене страданията, които те измъчват — добавих. — Сърцето ти бие силно… Може би имаш треска.

— Не, Емилио, малко съм неразположена и това е всичко. Да стигнем кораба.

— Имаш ли още сили да вървиш?

— Да… да…

Но силите й отпадаха. Тя се олюляваше, бледа и изтощена.

Тогава Мутри предложи да я носи на гръб.

Тя прие.

Пътят беше уморителен въпреки усърдието на Тигрите, които искаха на всяка цена да изнесат мис Ева извън Гората на засадите.

Слънцето беше залязло.

Спряхме на една полянка с намерението да прекараме там нощта. Взехме всички предпазни мерки, за да отстраним опасността от нападения на дивите зверове. Тигрите се разположиха по полянката в кръг — при най-малък признак за опасност те щяха да бият тревога.

Страшният хор на гората се засили, зверовете започваха нощния си лов. Воят ме безпокоеше все повече и повече.

Мис Ева бе легнала близо до мен, притискаше ме с ръце, сякаш да разпръсне безпокойството ми. Тя гореше в огън и дишането й бе станало тежко и хрипливо. Какво отчаяние!

… Вече не чувах нищо. Бе спрял за мене хубавият хор на гората. Не чувах нищо друго освен безпокойното хриптене на героичното момиче. Като че това хриптене изпълваше с ритъма си цялата гора.

— Не умирай… не умирай, мила Ева! — виках аз, коленичил до нея.

— Не, няма да умра… — промълвяше тя. — Не мога да умра, искам пак да видя хората от нашия прахо… както онзи път…

И без лекарства, без нищо.

Бях осъден да гледам безпомощен тази страшна агония. Треската се увеличаваше… сякаш бързо разкъсваше хубавото създание, което се пожертвува за мен!