Емилио Салгари - По суша и море

Наблюдателят извика това, което винаги раздвижва моряците:

— Пред нас има кораб!

Скочихме на крака. Малайските песни спряха. Тремал Наик се раздели с тъжните си мисли.

Скоро-скоро на небосклона се показа тънък дим, който издаваше движещия се към нас параход.

— Холандско знаме! — извика Тремал Наик.

— Тъкмо това ни трябва!

Сандокановият приятел заповяда енергично:

— Всеки на бойното си място!

Тигрите наскачаха по местата си, готови да се хвърлят в нападението всички като един.

Обгорелите им лица потръпваха от силното им желание да нападнат. Те бяха обхванати от треска в очакване на близката плячка.

Мъст! Мъст! Десетте Тигъра, които Англия беше обесила, ги възбуждаха дотолкова, че искаха да нападнат веднага с необикновена жестокост.

Ако ви кажех, че въпреки желанието ми да премеря сили в опасността не бях се никак развълнувал и аз, бих ви излъгал като циганин. Но успях да се овладея. Тремал Наик, смятайки за необходимо да обуздае бесния порив на своите хора, за да избегне изтреблението, каза:

— Момпрачемски тигри, не искам кръв!

— Трябва да отмъстим за десетте ни братя! — отвърна най-старият малаец, като измолваше с очи да се позволи Отмъщението.

— Ще си отмъстим — заяви Тремал Наик, — но не сега. Такава е заповедта на нашия вожд. Не убивайте!

Тигрите бяха навикнали да се подчиняват Те знаеха, че Тремал Наик не би им позволил да престъпят заповедта на Сандокан. Пороптаха, но въпреки това обещаха да се ограничат само с метала.

Вятърът беше с нас, така че скоро се приближихме до неприятелския кораб.

Тигрите бяха вече готови да спуснат лодките в морето. На разстояние един изстрел Тремал Наик даде знак за нападение. Тигрите се хвърлиха в лодките, които останалите на борда им спуснаха. Нашата маневра озадачи малко неприятелския кораб, който издигна сигнално знаме, за да ни пита кои сме, къде отиваме и какво мислим да правим.

Естествено, не отговорихме на тези питания. Отговорът беше в лодките, натъпкани с Тигри, които приближаваха кораба под силните удари на гребците. Аз наблюдавах действията от нашия прахо, докато останалите на борда Тигри се приготвяха около мене за втора нападателна вълна.

Както се случваше обикновено, и този път нямаше нужда от насилие. Екипажът на холандския параход беше разбрал, че трябва да се примири, ако иска да избегне боя с Тигрите. Едва те, пъргави като маймуни, се бяха покатерили по страните на парахода и капитанът излезе напред, убеден в безизходността на положението.

И само формално попита:

— Какво значи всичко това?

Но той знаеше чудесно за какво става дума.

Тремал Наик отговори с насмешлива вежливост:

— Капитане, имам честта да ви известя посещението на заместника на Сандокан — това съм аз, и да ви обясня целта на посещението си. А дотогава обявявам кораба ви за наша военна плячка.

Веднага забелязах, че целият екипаж и всички пътници бяха обхванати от неописуем страх. Тигрите, подчинявайки се на заповедта да обуздаят желанието си за кръв, отмъщаваха на неприятелите си със страшни погледи и заплашително размахване на ножовете. Между пътниците имаше и много жени, една от които припадна от тази гледка.

Капитанът се изстъпи напред, но не беше много уверен. И той беше обзет от ужаса на легендата за Момпрачемските тигри, която се носеше по всички морета.

После узнах, че капитанът попитал:

— Какво искате от нас?

Тремал Наик му отговори сурово:

— Да се считате мои пленници — вие и вашите пътници.

Капитанът побледня.

— За няколко часа само — добави Тремал Наик, — докато свърша докрай мъчителната работа да облекча кораба ви от металите, които носи. След тази операция корабът ще ви се върне… Дължа обаче да ви предупредя: при най-малкия признак на възбунтуване от ваша страна Момпрачемските тигри ще се хвърлят върху вас… Разбрахте ли?

Капитанът млъкна. Точно в този миг една млада пътница се беше настанила до него.

Тя погледна Тремал Наик с очи, пълни с презрение. Надменна усмивка потрепваше на устните й. Тремал Наик, както после ми обясни, остана за миг смаян от вида на хубавата пътничка. Не можа да се освободи от възхищението си от тази девойка, която за разлика от всички останали от нападнатия кораб показваше чудна дързост и безгрижие.

Беше чудесен образец на англосаксонско момиче: висока като тръстика, с бяла, нежна кожа. Русите й коси наподобяваха златно поточе. Дълбоко изразителните й очи искряха изпод веждите й.