Емилио Салгари - По суша и море

— Необикновена е историята ми… но няма смисъл да ви я разказвам. Намирам се тук, защото съм болен от страшна треска…

— О! Ще оздравеете!

— Треската към приключения…

— Да! И аз обичам приключенията. Jes. Още като дете четох Купър, после Майн Рид… Вижте какво, господине, вие ще трябва да ме извините пред оня индиец, когото ударих с камшика. Наистина зле постъпих. Това беше глупост. Пък и кой знае! Може би каузата на тия хора да е справедлива. Аз съм буйно, нетърпеливо момиче, но не съм лоша.

— Сигурен съм, че заместникът на раджата ще приеме извиненията ви.

Продължихме разговора в онова спокойствие, в оная тишина, когато водата и небето пишат любовната си поема.

Тя ме помоли и аз разказах цялата си история. Стори ми се, че думите ми развлякоха и трогнаха хубавата слушателка. Най-после, когато престанах да говоря, допря лицето си до моето и с нежен глас, който не ще забравя никога, дори и след хиляди години, ми каза:

— Колко бих се радвала да прекарам малко с вас… да споделя с вас приключенията и опасностите!

— Мис… а чичо ви?

— Чичо ми ще почака! — и момичето се засмя звънливо в благоуханното утринно спокойствие.

Зората ни намери на моста, бледи и развълнувани, но с внезапна радост в душата. Слънцето изгряваше и в нас.

Англия и Холандия бяха ожесточили борбата да победят неуморимия Малайски тигър. След периода на усилено преследване на техните кораби, за да се набави необходимият метал, стана нужно да намалим нападенията.

Много прахо бяха изпратени на морското дъно, засегнати от неприятелските канонади. Много тигри бяха пленени и избесени. Голяма част от Момпрачемския бряг се наблюдаваше от английски и холандски войски, които правеха невъзможен достъпа до него.

Нашите кораби бяха принудени да се държат в открито море. Често липсваха храни и екипажите живееха оскъдно.

Сандокан трябваше да се оттегли още по-нагоре в планината, в една лабиринтна пещера, където планираше с държавния си съвет партизанската война. Множество капитани бяха вече получили заповед да оставят корабите в сигурните и защитени заливи и да се оттеглят от планините, където да изморят противника с продължителна партизанска война.

Между тях бях и аз, а с мене и мис Ева, милата ми другарка.

Мис Ева… Чудно и благородно създание! Способ на на най-голям героизъм, участница в най-опасните приключения, мъжки дух в тяло на момиче… Готова за отмъщение и за благородна разплата.

Естествено, Сандокан беше чул да говорят за нея и веднъж пожела да я види. От друга страна, и тя силно желаеше да види Малайския тигър, тоя легендарен човек, за когото се говореше с трепет по цяла английска Индия.

Аз я въведох в пещерата му.

За Момпрачемските тигри беше останал паметен оня ден, когато отблъснаха едно неприятелско нападение и когато мис Ева, вземайки участие в боя рамо до рамо с мене, беше учудила всички със своето усърдие. Облечена в мъжки дрехи, наподобяваше чудно хубав Тигър. Великолепната й коса бе стегната и притисната под една съдрана барета. На кръста й висеше пистолет. В пламтящите й очи блестеше възторг от борбата и опасността.

В присъствието на страхотния. Малайски тигър мис Ева не загуби хладнокръвието си. Тя потвърди с необикновена простота случката с кораба, който бяхме нападнали, и с камшичния удар, който нанесе по лицето на Тремал Наик.

— Аз ви мразех, господине — каза тя. — Докато пътувах, някои говореха за вас като за кръвожаден звяр. Казваха, че не сте искали по никакъв начин да признаете превъзходствата на английската култура и че трябва да ви подчиним на всяка цена. Бях пропита от омразата, която всички изпитват към вас. Когато поручик Тремал Наик заповяда да нападнат нашия кораб, който ме отнасяше при чичо ми, почувствувах нужда да се възпротивя. Целият екипаж подло се беше покорил. Капитанът трепереше. Пътниците се готвеха вече да оставят в ръцете на Тигрите всичките си имущества. Само аз се осмелих да дигна глава срещу грабителите…

Мис Ева се усмихна красноречиво.

— Но и аз станах военна плячка!

— Обаче доброволна — прибавих аз.

— Разбрах — каза Сандокан лукаво, — приели сте промяната… от която се ползувам аз — прибави с кавалерски поклон, — защото спечелих за моята кауза най-благородния Тигър…

Сандокан подари на мис Ева скъпа огърлица и фино украсена карабина и добави:

— Настанаха лоши времена за мене. Две нации, една от които е твърде могъща, са решили моя край. Но аз се наричам Сандокан и моите Тигри ще ме защитават срещу целия свят… Настава решителният миг: трябва да се оттеглим по върховете на планините и да привлечем врага към безкрайните гори. Трябва да му приготвим величествена засада — да го привлечем в областта на епидемиите и на треските… Ако победя, бъдещето ни е осигурено. — С тези думи Сандокан ни освободи.