Емилио Салгари - По суша и море

Тремал Наик разбра, че в тоя миг рискуваше да загуби целия си престиж, ако покаже смайването си. С отчаяно усилие събра сили и заповяда на хората си да започнат прибирането на всичкия метал.

— При най-малкия признак на бунтуване — прибави той — никаква милост няма да намерите у нас!

После отново отправи поглед към англичанката.

Тя го попита изведнъж:

— Защо се качихте на този кораб?

— За да приберем метала, мис — отвърна индиецът.

— Да приберете метала? — момичето злобно се изсмя. — Искате да кажете да задигнете метала, нали? Но няма смисъл да се говори с този, който напада мирните кораби…

— Това е неприятелски кораб. Той е моя законна военна плячка!

Момичето се засмя силно:

— Охо-о! Вие смятате наистина, че бандитът, на когото служите, може да се нарече държавен глава?

— Мис, той управляваше народ, който се чувствуваше щастлив да му служи и да му се покорява — възрази с презрение Тремал Наик.

— Народ?!… Искате да кажете диви главатари?

— Които вие, англичаните, поискахте да унищожите, за да обсебите техните земи!

Очите на госпожицата изпуснаха яростен пламък. Тя затрепера от презрителен гняв. Не можейки повече да се владее, вдигна камшика, който държеше в десницата си, и вместо отговор удари индиеца по лицето.

Аз видях от кораба това безумно движение и изтръпнах за миг. Тремал Наик не беше от тия, които понасяха подобни обиди.

Обаче нищо повече не стана.

Тремал Наик прекара ръка по удареното си лице и избухна в смях.

— Мис… в джунглата срещах тигри, по-малко сръчни и пъргави от вас… във всеки случай поздравявам ви. Вие пътувате за удоволствие, нали?

Момичето малко объркано отвърна:

— Отивам при моя чичо в Борнео. Но какво ви интересува това?

— Бих искал, мис, да ви помоля да приемете място в нашия прахо… Няма да ви навреди, ако малко закъснеете за Борнео. Искам да ви дам възможност да опознаете по-отблизо нашите главатари. Искам да ви оставя да съдите сама за войната срещу нашите притеснители… Вие, англичанко, ще се върнете сред вашите с много по-други чувства към…

Госпожицата го прекъсна възбудена:

— А ако откажа?

Тремал Наик поклати глава и не отговори, но мълчанието му красноречиво говореше на девойката, която извика, удряйки крак по пода:

— Най-после какво ми струва? Нали пътувам, за да се поуча! Ще има какво да разказвам на чичо си…

Така заедно с металния товар Тигрите донесоха на борда на нашия прахо една великолепна плячка — мис Ева Стивънсън.

През целия ден гордата девойка остана затворена в кабината, която й бе определена. За обяд й съобщиха, че е свободна да дойде на нашата маса. Отговори на вестителя, че никак не била гладна и предпочитала по-късно да се качи на моста, за да изпуши една цигара.

— Горда е, но е величествена — каза Тремал Наик и забивайки поглед в мене, прибави с лека насмешка: — Трябва да се запознаете с нея. Идете по-късно на моста.

— Защо?

Индиецът вдигна рамене и като че ли потъна в размишления. После тихо промърмори:

— Колкото повече жените се показват упорити и горди, толкова укротяването им става по-забавно. Вие сте млад, приятелю. Защо да не опитате? Това ще бъде също победа над Англия… Забавна победа… Опитайте, после ще ми кажете…

Отначало протестирах, като казвах, че англичанката ми е напълно безразлична и сантименталните игри не са по вкуса ми. Но после, когато се нахраних, станах от масата и тихо-тихо се отправих към моста. Защо? Какво ме караше натам? Знам ли?

Нощта беше прелестна и звездите блестяха по синьото небе. В тази мека светлина фигурата на хубавата англичанка беше като приказно видение.

— Вие ли сте капитанът на този кораб? — попита внезапно момичето, като приближи до мен и ми подаде ръка.

— Да, мис… — стиснах малката й длан с боязливо внимание, на което никога не подозирах, че съм способен.

— Но вие не сте от тези места — прибави тя, след като запали цигара и вдъхна дълбоко ароматния дим.

— Не, мис. Италианец съм!

— Италианец? — Ненадейно тя промени тона си и заговори на моя език, просто и мило. — Аз познавам Италия. Като дете още бях пет години във Фиезоле… А вие сте от Флоренция?

— Не, от Верона.

— Не познавам Верона. Като Флоренция ли е хубава?

— Не зная. За нас, италианците, всичките ни градове са хубави, но всеки си има по нещо особено, характерно…

Последва кратко мълчание.

— А защо сега сте тук… сред малайските пирати?