Емилио Салгари - По суша и море

Сандокан ми говори за моята подготовка за „пират“.

— Не трябва да се боите от задачата си. Вие ще видите още при първите опити, че с малко хитрост и умение пиратството не е трудно, и то благодарение на „доброто име на фирмата“ — Сандокан се усмихна с хитра ирония.

Аз го гледах и не разбирах значението на тези думи.

— Ще ви обясня, капитане — прибави той. — Казах ви, че благодарение на доброто име на фирмата вашите нападения ще бъдат много улеснени. Разбира се, няма пират, който да не е изложен на риск и който да не си е сложил главата в торбата. Но Момпрачемските тигри са си създали толкова страшно име, та само като се появят, всички бързат да им предложат товара си с голямо удоволствие… Поручикът, когото ви предназначавам, познава всички тънкости на занаята и сигурно ще бъдете доволен от него. Той е един от най-доверените и предани на моята кауза хора.

По-нататък Сандокан ми говори за всевъзможни работи, оставяйки ми вълнуващо впечатление.

А моите намерения за благоразумие? Моите съмнения? Моите безпокойства? Целия този товар бях снел от себе си по пътя от Бомбай до Момпрачем.

Още при първите ми плувания забелязах, че думите на обезвластения вожд не бяха казани, за да ме заблудят и да ме въвлекат по-лесно в пиратските нападения.

Холандските и английските кораби се оставяха с необикновена кротост да им отнемат всичкия метал, който се намираше в трюмовете им.

Щом като неприятелският екипаж узнаеше нашите намерения, покоряваше се, на съдбата си, без да губи време в безполезни преговори.

Този резултат се дължеше на ужаса, който Момпрачемските тигри бяха разпръснали по всички морета. „Доброто име на фирмата“, както казваше насмешливо вождът, служеше великолепно за избягване на неприятни преговори и употреба на оръжие.

Наистина, обесническите лица на Тигрите спомагаха много за бърза победа. Те вдъхваха отдалеч още страх и у най-смелия човек. По тези бронзови лица се забелязваха признаците на най-сурова жестокост. Но понеже имаше заповед да се пролива кръв само в случай на крайна необходимост, Тигрите обуздаваха силното си желание за кръв и клане и се отнасяха към неприятелските екипажи като палачи, примирени с много човеколюбиви заповеди. Претърсваха, ограбваха, но много внимателно. Понякога се и усмихваха, скърцайки със зъби като маймуни.

Английските моряци знаеха, че когато съдбата ги хвърли на пътя на момпрачемските прахо, трябва да приемат с готовност неизвестностите, които ги чакат.

Към страха обаче се прибавяше и някакво особено възхищение от тези горди хора, които нехаеха за опасностите.

Трябваше много пъти да забележа, че нашите противници, след като са се оставили да им ограбят всичкия метал, намиращ се на кораба, предлагаха питиета и закуски на грабителите, така че често между едните и другите се създаваше един вид сърдечност…

Тези чудеса ставаха пак благодарение на „доброто име на фирмата“. Имаше даже един португалски моряк, нает от холандски екипаж, който след една схватка мина на наша страна.

Когато работата по реквизицията, която бях заповядал, бе свършена и чуждият кораб бе пуснат на свобода, аз разпитах португалеца, който имаше внушителното име Кампоамор.

— Защо напусна екипажа си? — го попитах.

— Защото предпочитам да съм пират.

— Но, драги, ние не сме такива пирати, каквито смяташ. Ние нападаме корабите, които са неприятели… на нашите приятели.

— Добре — отговори Кампоамор, — но го правите така, че ми харесва.

— Знаеш ли, че ако им паднеш на холандците, ще те обесят.

— Знам, но за да ме обесят, трябва да ме хванат, а сред Момпрачемските тигри това е невъзможно.

— Защо невъзможно?

— Защото Тигрите не се оставят да ги уловят.

— Значи ги смяташ за непобедими?

— Те са дяволи.

И Кампоамор стана също такъв Тигър.

Ореолът на ужаса, който обкръжаваше тези нападения, ги правеше извънредно лесни.

Така подготовката ми за пират протече без забележителни събития. Струваше ми се даже малко отегчително да съм пират при такива удобства и се надявах, че ще стане нещо, от което да се увеличи рискът на нашите нападения. Когато ме слушаше да говоря това, моят поручик се усмихваше някак загадъчно.

Моите читатели познават този смел човек, когото Сандокан ми беше дал за поручик.

Беше онзи, когото назовавах в романите си Тремал Наик. При това име някои от моите читатели ще извикат в почуда: „Как? Тремал Наик не е измислен герой?“ Не. Тремал Наик и много други герои от моите авантюристични романи не са измислени лица… Моите истории са малко доизмислени, но почти всичко е действителност.