Емилио Салгари - По суша и море

Аз протестирах:

— Щом като се съгласявам да дойда с вас, значи, че благодарение на Бога не ми липсва смелост. А тези ваши уверения много не ми се харесват. Друго нещо има, което ме интересува повече… но не се отнася до страха от опасности… С една дума, какви задължения ще имам върху кораба, който ще командувам?

— Това ще ви каже самият раджа. Той иска лично да познава капитаните на корабите си. А сега да вечеряме. После ще имаме достатъчно време за размишления.

Дигнахме котва и потеглихме. Бомбай, потънал в бисерна светлина, се отдалечаваше от очите ни.

Аз наблюдавах винаги новата гледка — как един град изчезва зад небосклона, сякаш залят от вълните. В същото време мисълта ми се люлееше между действителност и сън. Не ми се удаваше добре да различа това, което ми се беше случило предишната вечер, и го смесвах с онова, което бе станало и в съня ми. Чувствах обаче, че най-после започва за мене оня живот с приключения, който винаги бях желал. И сега в ушите ми се връщаше сладкият спомен. За майчиния глас, който повтаряше геройските разкази, разпалили младата ми душа. И в мозъка ми малко по малко се оформяше страшната фигура на моя дядо, юначния скитник, който винаги се е бил за благородни и справедливи каузи.

И аз значи ще бъда като него. Но кой ми даваше това право? Можех ли аз, син на свободна и независима страна, да се намесвам в една борба, която не засяга интересите на моята родина?

Уви! Мислите ми ставаха все по-малко и по-малко правилни и устойчиви. Как ще се владееш, как ще следваш сухата логика на ума, когато си на двадесет години и имаш романтична душа?

Това, което трябва да разкажа сега, ще изглежда повече или по-малко сполучливо построение на писателска фантазия. И аз самият, спомняйки си тия случки днес, след толкова години, се запитвам понякога дали не съм смесил съня с действителността, дали неизменната ми страст към приключения и лесните ми възторзи не са ме подлъгали да виждам необикновени епизоди, изникнали само във фантазията ми… Не зная. Сигурно сега предавам с отлична точност онова, което ми подсказва паметта. Поканвам и любезните четци да съдят сами за реалната възможност на спомените ми.

Съзряхме островчето Момпрачем, кътче, загубено сред огромния архипелаг от острови и подводни скали, и слязохме на него. Но колко предпазни мерки трябваше да вземем, докато стигнем до там! Трябваше да се държим на голямо разстояние от английските и холандските кораби, които бяха същинска полиция в тази част на Индийско море.

— Ще идем веднага в убежището на раджата — каза наемателят ми, щом слязохме.

— Далеч ли е? — попитах, като направих гримаса.

— Ще трябва да пътуваме няколко часа. Той бе принуден да си намери недостъпно убежище, далеч от погледите на англичани и холандци, дори и от техните топове — отговори моят водач.

— Пътят сигурен ли е?

— Не мога да ви уверя. Определена е голяма сума за главата на бунтовния и обезвластен раджа, когото англичаните смятат вече за пират. Намират се от време на време някои нещастници, които от жажда за пари се опитват да го убият. Но опитите им са винаги осуетявани.

Скоро разбрах по какъв начин.

Стръмният път, който водеше към убежището на бунтовническия водач, беше обсипан с бодри стражи. Те ненадейно изскачаха от малки пещери, извикваха „Кой там?“ и изчезваха по знак на моя водач.

— Никой не може да се приближи до пещерата на вожда, ако не е добре известен на стражата. При най-малкото подозрение тя извиква, най-близката стража го повтаря и така за кратко време тревогата стига в пещерата, докато първата стража завързва веднага сражение със съмнителните лица.

— Англия не обстрелва ли понякога убежището на неприятеля си от своите кораби? — попитах аз.

— Опита се, но неуспешно.

— Все пак хвърлеят на английските топове може да стигне до тука…

— Да, но вождът не спи и намери едно хитро средство срещу английските топове. Прави им фалшиви прицели. С неподражаемо умение той ги подлъгва, че е в една пещера, докато се намира в друга. Англичаните се измориха да хабят муниции. Един ден даже вождът им направи една много весела шега. Престори се на умрял… да, умрял, ударен от топовен снаряд, и заповяда… да го погребем! Цяла седмица английското правителство вярваше, че се е отървало от смъртния си враг, но после трябваше да открие, че раджата е жив, още по-упорит и повече от всякога готов да се бие с тях.

Разговаряйки така, ние стигнахме пещерата, където се беше оттеглил господарят на Борнео.