Емилио Салгари - По суша и море

— Пред нас има кораб.

Скочихме на крака и нагласихме бинокъла.

— Прахото на Тремал Наик! — извика Мутри.

Дигнахме сигналното знаме.

След малко Тремал Наик се качваше на нашия прахо. Отдавна не бяхме се виждали. Прегърнах го. Разказахме си накратко какво ни се беше случило. Когато му заговорих за мис Ева, индиецът потъна в дълбоко мълчание. После каза:

— Смъртта на това мило момиче е лоша прокоба за нас! Нека почива във вечен мир! — И добави: — Положението на Сандокан е много тежко… Гонят го от всички посоки, все по-нагоре и по-нагоре в планината… Войските му се лишават от храна и муниции. Ако не му помогнем, загубен е. Кръгът около него все повече и повече се стеснява. Англичаните и холандците скоро ще свършат с него… Какво да направим?

— Да му доставим храни — отговори Мутри.

— Но как да му ги занесем? — попита Тремал Наик.

— Да пробием още веднъж морската стража, да слезем на суша и да навлезем към планината, завързвайки ново сражение — предложих аз.

Тремал Наик одобри. Щяхме да действуваме задружно, в случай че бъде забелязан неприятелски кораб.

Той се върна на своя прахо.

Прекарахме няколко дни на борда. Двата прахо не се изпускаха от поглед. Най-после стражата извести за кораб. Беше английски. Влязох във връзка с Тремал Наик и се приготвихме за нападение.

Този път той заповяда да се прибират не само металите, но и храните. Разбира се, трябваше да победя напълно. Враговете търсеха хиляди начина да ни уморят от глад. Не беше ли справедливо да си доставяме храна за тяхна сметка?

Нападението на английския кораб успя лесно, както винаги. Не срещнахме никаква съпротива. Взехме металите и храните, но не оставихме екипажа и пътниците да гладуват, запазвайки им необходимото количество, докато стигнат най-близкото пристанище.

Натоварихме плячката на двата прахо и потеглихме към остров Момпрачем. Слязохме много предпазливо на мястото, което и Сандокан беше определил за среща, в случай че успее да слезе от планината и от там да навлезе в гората. Но как можехме да узнаем дали планът му е успял?

Попитах Тремал Наик:

— Сандокан — отговори той, — ако успее да проникне в гората, ще намери начин да ни съобщи за това. Ние трябва да чакаме тука, докато не дойде известие от него.

— И ако не дойде?

— Ако не дойде, това значи, че не е успял в намерението си и още е ограден в планината. В такъв случай остава да опитаме нещо трудно, дори отчаяно: да отидем с корабите на юг, да се помъчим да слезем, да пробием отново неприятелската линия и да изкачим планината.

За щастие не стана нужда да прибегнем до това решение, почти невъзможно да се изпълни. На следния ден стотина Тигри се появиха при залива, донасяйки вестта, че Сандокан беше проникнал в гората.

Водачът на стоте носеше също едно съобщение за Тремал Наик и мен, с което заповядваше да предадем храните на Тигрите, да оставим единия от корабите за някой си новоназначен капитан, а аз и Тремал Наик да тръгнем с другия, за да потърсим отново храна.

Изпълнихме заповедите на Сандокан. Дочакахме новия капитан, комуто поверихме един от корабите, давайки му за заместник храбрия Мутри.

Аз и Тремал Наик потеглихме с другия кораб към нови приключения.

За мене тръгването не беше никак весело. Споменът за Ева беше още пресен. И може би бях уморен от този скиталчески и опасен живот. Желанието ми да видя отново Италия и домашните се засилваше все повече и повече…

През моряшкия ми живот множество бури подложиха на опасност корабите, които управлявах, както и моето съществуване. Но искам да си припомня само една, защото от нея зависеше по-нататъшната ми съдба и защото бе извънредно страшна.

Прекосявах Малайския архипелаг с верния и смел Тремал Наик. Продължавахме мъчителния лов на храни за Сандокановите войски, които неприятелят чрез обсада целеше да измори от глад.

Оня ден морето беше развълнувано, а небето не предвещаваше нищо добро за нашето пътуване.

Чувствувах се неразположен. Но не физически, макар че зародишът на треската тлееше в мене. По-скоро беше душевно неразположение, чиято причина не разбирах добре. Бях верен защитник на кауза, която смятах и още смятам справедлива и свещена: това, което правех, не беше пиратство, а просто война с врага… И все пак бих предпочел да отдам силата, дейността и смелостта си на по-други предприятия. Освен това, както писах вече, тъгата по родината ме беше обзела… Бях доверил на Тремал Наик моите съмнения.