Емилио Салгари - По суша и море

Нямаше начин да не е забелязал страшната игра на неприятеля. Нощните му стражи сигурно бяха вдигнали тревога още при появата на кървавата светлина по небето. И без съмнение той също бе накарал някой наблюдател да се покачи на едно дърво, за да се увери в опасността.

Познавайки хитростта и мъдростта на Сандокан, Тремал Наик не се съмняваше във всичко това. Но защо тогава още не се чуваше тропотът от бягството на неговите хора? Колкото и да се вслушваше, моят поручик не успяваше да долови нищо от това, което очакваше. Само ревът на животните ставаше по-близък. Никакъв звук от Сандоканови хора, които да бягат към реката.

Това ставаше необяснимо за Тремал Наик, който познаваше бързите решения и действия на предводителя си. Според неговите пресмятания, ако Малайският тигър беше открил пожара вечерта (а това беше вероятно, защото станът му беше на една висока равнина), вече трябваше да ни настигне.

— Ще отидем на всяка цена до реката — каза Тремал Наик. — Може би Сандокан е хванал някой по-къс път.

След няколкочасов път стигнахме на брега на реката.

От другата страна гората пламтеше. Огромни червени езици се издигаха към небето, чуваше се пращенето на дърветата и глухото строполяване на клоните. На известно разстояние от мястото, където се намирахме, реката правеше завой. Решихме да отидем до тоя завой и оттам да погледнем по течението.

Нищо! Нищо! Ни следа от Сандокан!

Неочаквано трябваше да открием, че стратегическият план на неприятелите беше хитро скроен. Англичани и холандци чакаха Сандокан на мястото, където единствено можеше да се спаси от пожара.

Чакаха го в пролаза. Но Сандокан, който по хитрост не падаше по-долу от враговете си, сигурно бе предвидил играта им и вместо да падне в клопката, бе предпочел да се опита да излезе по-мъчно, но по-сигурно.

Едва-що Тремал Наик ми каза това, забелязахме ладия, натоварена с английски и холандски войници, да се изкачва по течението.

Кратки и бързи бяха обясненията, които ми даде Тремал Наик, тъй като в тоя момент се налагаше неотстъпно задачата да се изскубнем от неприятелския поглед.

Скрихме се зад един гъсталак, откъдето през шумата можехме да следим пътя на неприятелската ладия.

Сигурно това беше само авангардът. Беше наистина само малка група хора, изпратени на разузнаване, може би същите ония, които се бяха наели да запалят гората откъм реката. Така предполагахме. Във всеки случай не му беше времето да се губим в безполезни размишления.

— Забелязали са ни! — пошушна Тремал Наик.

— Наистина, ладията сече течението диагонално.

— Искат да излязат на брега, за да ни гонят из гората…

— Мисля, че няма да ги чакаме…

— Добре, капитане, но къде можем да избягаме?

— Не зная… Наистина би било глупаво да поемем обратно пътя, по който с толкова мъка стигнахме реката.

— Би било глупаво и опасно. Зверове от едната страна и не по-малко хищни хора от другата — каза Тремал Наик.

— А с Тигрите ни какво ли е станало?

— Вероятно са били забелязани още щом са стигнали реката.

— И са влезли в сражение?

— Не вярвам. Щяхме да чуем гърмежи.

— Вярно.

— Най-вероятно е, че са последвали течението на планинската река, криейки се зад храсталаци, подобни на тези.

В това време ладията се приближаваше до брега.

— Да се крием и ние!

Навлязохме в гората с намерението да се държим винаги близо до брега. Бяхме загубили от поглед неприятелите, но много скоро трябваше да ги видим отново.

Един куршум мина близо до ушите ми.

— Гърмят! — извиках, обръщайки се.

Група холандци ни преследваха, препъвайки се на всяка крачка.

Удвоихме бързината си.

Последваха други гърмежи, но за щастие, прилагайки една малайска система за бягство, ние успяхме да се скрием добре.

Изведнъж чух Тремал Наик да ми казва:

— Продължавай, капитане. Не се грижи за мене. Мисли за своето спасение. Аз ще мисля за моето.

Обърнах се, все така бягайки.

Не видях повече поручика си. Вместо това видях гонителите си. Не отдадох веднага голямо значение на странното изчезване на Тремал Наик. Продължих бягството си, имайки грижата от време на време да се прикривам зад дънерите на дърветата. Не чух повече никакъв гърмеж. Обърнах се. Никой вече не ме преследваше. Какво беше станало?

Невъзможно беше да го отгатна. Даже и сега не бих могъл да дам точно обяснение на станалото. Най-правилното предположение, както ми се струва днес, е, че Тремал Наик се е опитал да бяга встрани, за да отклони върху себе си цялото внимание на преследвачите.