Емилио Салгари - По суша и море

Но това предположение ме изпълва с безкрайна скръб. Може би Тремал Наик се бе пожертвувал за мен. От тоя миг не го видях повече.

Последните думи, които чух от него, бяха думите, произнесени в момента, когато изчезна в гъстата гора Смел, силен и верен Тремал Наик! Аз можех да се отплатя за благородното ти приятелство само по един начин — поставяйки те като герой в някои мои романи. Младежта се възхищаваше от твоите юначни подвизи, които в действителност извърши през живота си, отдаден на каузата на твоя раджа.

Не можах да направя друго за тебе, пъргава и удивителна рожбо на оная Индия, която ми се удаде да опозная в хубостите и в ужасите й! От оня страшен миг повече не те видях! Но сигурен съм, че си се пожертвувал за мене!

Може би враговете са те подгонили в гората? Може би са те пленили? Или убили?

Бедни Тремал Наик! Незабравими приятелю!

Продължих бягството, тласкан от сляпа ярост, която се подхранваше от гледката на червените пламъци и от мисълта, че ако хората не ме гонеха, скоро щяха да ме подгонят зверовете.

Бягах няколко часа.

Внезапно се намерих на брега на реката. На отсрещния бряг пожарът беше престанал, поне в тая част на гората. Какво трябваше да правя? По кой път да поема?

Реших да преплувам.

Стигнах с немалко усилия отсрещния бряг, без да срещна крокодили — може би ужасът от пожара ги беше заковал на дъното на реката.

Стъпил оттатък, продължих по течението. Пътувах така, докато внезапно падна нощ. Бях уморен. Вълненията, които изпитах през деня, бяха изтощили нервната ми система.

Продължих още малко, докато стигнах до един от ония малки оазиси, за които вече говорих. Настаних се сред един гъсталак и заспах.

Събудих се от тежкия сън чак на сутринта. Изведнъж подскочих и се скрих зад един храсталак. Лодката, натоварена с холандци, пътуваше бързо надолу, носена от течението. Сигурно войниците се връщаха на своя кораб в морето.

Погледнах внимателно дали сред тях не се намираше Тремал Наик и въздъхнах. Холандците не бяха уловили никакви пленници. Тремал Наик им беше избягал. Поне така се надявах. Скоро лодката изчезна от погледа ми.

Не знаех какво да правя. И никак не вървеше да се намеря при устието, където може би имаше холандски отряд. Много по-разумно беше да стигна морския бряг, държейки се обаче много далеч от реката.

Морето! Аз исках да го видя отново. То първо ме беше подбудило към приключения, сега ме подбуждаше към спасението.

Навлязох в обгорялата гора, която ставаше все по-зелена, и се опивах от мисълта за едно дръзко бягство от този гибелен малайски остров. Но как бих избягал?

Коварната треска, която дремеше в моята кръв, не беше унищожила безумната ми треска към приключения!

Но съдбата, даже и сляпа, понякога разпознава по-добре от хората, които виждат и които я зоват.

Нямаше нужда и да започвам намисленото. Тая съдба ме строполи в края на гората, припаднал и напълно изтощен.

Бях се хранил само със семена и надежди. Но те се оказаха недостатъчни да възвърнат големите загуби, които беше претърпял моят организъм, подлаган вече на толкова изпитания.

Едва успях да съзра морето, като че черна завеса пада по целия небосклон: загубих всякакво усещане за време и място и… паднах тежко на земята.

— Индиец е…

— По-точно малаец.

— Ни най-малко! Няма и следа от индиец в него.

— Португалец е!

— Испанец…

— Никой на света не знае това по-добре от него! А той тъкмо отваря очи.

Когато отворих очите си, един пълен човек с грубо, но честно лице, украсено с голяма сива брада, се наведе над мене, разглеждайки ме.

— Тъкмо спорехме напразно — каза той на френски с бретонски акцент — от коя националност сте.

— Италианец съм — отговорих на френски.

Загледах смаяно наоколо. Бях проснат върху сандък на моста на един платноход.

— Може ли да ни кажеш защо беше легнал там долу?

— Чакайте! Сигурно пилето има нужда от малко зрънца… Преди да заговори, трябва да си надуе меха.

Поднесоха ми изобилна закуска, която нагълтах толкова лакомо, че развеселих екипажа. Изпих на един дъх и чашата вино, която ми бяха предложили.

Съзнанието ми напълно се връщаше. Не закъснях да забележа, че корабът беше закотвен към брега на остров Борнео.

Бретонецът беше капитанът на платно хода. Лицето му ми вдъхваше доверие и привързаност.

Корабът беше френски, значи нямаше от какво да се боя.

— Кой си ти?