Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Събрахме сухи храсти и запалихме огън в подножието на една скала, която хвърляше върху нас малко сянка. После изчистихме птицата и я сложихме да се пече, надяната на цевта на една пушка.

След като се нахранихме и попълнихме водните си запаси, побързахме да се отдалечим от това място, за да не гледаме трупа на убития негър. Намерихме си друго убежище сред долинка, където открихме една прохладна пещера.

Щом слънцето залезе, ние продължихме пътя си. Опасявахме се да не дойдат цяло племе боскимани, за да отмъстят за своя другар. Аз знаех колко са отмъстителни и предупредих навреме приятелите си.

Вървяхме цели три часа, като ускорявахме хода си и непрекъснато се взирахме към хоризонта в очакване на тъй жадувания оазис. После, отпаднали от пътя, спряхме сред група пясъчни хълмчета, покрити с множество скелети на антилопи и щрауси — може би умрели от жажда или пък разкъсани от лъвове.

Почивахме вече един час, когато господин Фалконе, както си лежеше на върха на един хълм и разглеждаше наоколо, дойде и ни съобщи, че е забелязал някакви черни точки, които се приближават насам.

— Не са ли боскимани? — попита Гуд.

— Не можах от такова голямо разстояние да различа дали са хора или животни — отвърна генуезецът. — Но струва ми се, че ще направим добре, ако се махнем веднага оттук.

— Не — възразих аз. — Сред тези хълмове бихме могли да останем незабелязани от погледите на тези хора — ако, разбира се, са такива. А ако ни нападнат — ще можем да се защитаваме по-добре, докато в равнината веднага ще ни открият и заобиколят.

— Вие говорите като комендант на крепост — каза Гуд и се засмя. — Господин Кватермен, ние ви произвеждаме в чин армейски генерал.

— Оставете шегата, господа — отвърнах аз. — Ако са боскимани, няма да ни бъде много весело.

— Ще видим — каза генуезецът.

— Доста много са.

— Цяло племе — каза Гуд.

— Дали са другарите на този, когото убихме, или някое племе, което преминава пустинята? — попита господин Фалконе. — Може би са съвсем други.

— Ще видим накъде ще се запътят — отвърнах аз. — Ако се отправят към скалистите долини, няма какво да се съмняваме в целта на пътуването им.

В този момент Гуд извика нещо и се чу изстрел от карабина.

— Проклятие! — викнах аз.

Обърнахме се назад и видяхме Гуд в подножието на хълмчето, полузарит в пясъка. Веднага ни стана ясна картината. Нашият другар бе загубил равновесие и бе паднал от склона, увличайки със себе си куп пясък. При падането му пушката му се бе ударила в някой камък и бе гръмнала.

Изтичахме към него, опасявайки се да не е ранен от изстрела. За щастие куршумът бе минал покрай него.

— Немирник! — възкликна господин Фалконе. — За малко да се убиете…

— Пясъкът под краката ми се срина — оправдаваше се Гуд.

— Трябваше да хвърлите веднага пушката.

— Тъкмо това и направих, но тя все пак гръмна.

— Добре се отървахте, приятелю — казах аз. — Но с този гърмеж ни поставяте в опасност.

— Дали боскиманите са го чули?

— Сигурно.

— Проклета пушка!…

— Не проклинайте оръжието, което след малко ще ни бъде така ценно.

Господин Фалконе се качи на хълмчето да види дали негрите не са променили посоката.

— Приятели — каза той. — Те са чули гърмежа и се отправят насам. Тичат като антилопи и размахват копията си. Чувате ли дивите им викове?

Наострихме уши и заслушахме внимателно. Доловихме някакви далечни викове, които обаче бързо се приближаваха.

— Боскиманите са — казах аз.

Изкачих се бързо на хълма и погледнах към пустинята. Негрите тичаха към нас и надаваха страхотни викове. Те бяха не по-малко от шестдесет на брой. За трима души това беше значителен враг, колкото и тия трима да са добре въоръжени.

— Господин Кватермен, какво ще правим? — ме попита генуезецът. — Струва ми се, че негрите търсят тъкмо нас и са готови да ни нападнат. Смятате ли, че можем да се измъкнем?

— Късно е — отвърнах аз. — При това краката ни не биха могли да се състезават с техните. Да останем тук и да се приготвим за решителна съпротива.

— Аз вярвам, че когато видят да падат някои от тях, ще предпочетат да ни оставят на мира — каза Гуд. — Проклет изстрел… Без него нямаше да си докараме тази беля!

— Жалбите са съвсем безполезни — отвърна генуезецът. — И тримата сме добри стрелци, мунициите ни не са малко и не за първи път ще водим бой. Вие, Гуд, пазете тила, а ние с Кватермен ще отстояваме атаката.

— Ще ида да заема хълма зад нас — каза Гуд.