Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Пази се от отровните ни стрели.

— Ние имаме оръжие, много по-страшно от твоите стрели.

— Стрелите, потопени в отровата хайа-уайе, никому не прощават.

— А нашите оръжия убиват от разстояние, на което стрелите ти не могат да стигнат. Искаш ли да ти докажем това?

— Докажи и тогава ще повярвам.

— Добре, гледай!

В това време една голяма птица с черни крила летеше над една скала, стискайки в човката си дълга змия, която напразно се мъчеше да се изплъзне. Това беше змиеловка, една от ония интересни птици, които сякаш имат единствената задача да прочистват земята от отровните влечуги, които се намират в изобилие в южноафриканските области.

Змиеловките са твърде смели и здрави птици, въоръжени с дълга, остра човка, нокти и крила, завършващи като куки. Не се боят от змиите, колкото и да са отровни. Щом ги забележат, спускат се отгоре им и ги зашеметяват с крилата или разбиват главите им с човката си. Змийската отрова никак не им вреди и те изяждат с удоволствие даже главите на влечугите, които улавят, без да изпитват след това никакво разстройство.

Виждайки змиеловката да лети над нас на около сто метра височина, насочих бързо пушката и като се прицелих, стрелях по нея.

Смъртно ранена, птицата подви крака, изпусна змията и като се завъртя около себе си, падна току пред краката ми.

Боскиманите, изплашени от гърмежа и смаяни от майсторския удар, отстъпиха поразени и ни гледаха с ужас. Обаче човекът, който ни беше заплашил с отровните стрели, стоеше на мястото си, без да се уплаши. Лъкът и отровната стрела бяха все така в ръцете му.

— Можеш ли да направиш същото? — го попитах аз.

— С птицата не, но с теб — да — отвърна ми дръзко той. — Тъй като ти си достатъчно близо.

Като каза това, той вдигна лъка и опъна стрелата, сякаш се готвеше да я пусне срещу мене.

— Какво правиш? — попитах го.

— Ще опитам върху тебе силата на отровната ми стрела — отвърна той хладно.

Знаейки, че в този момент съм обезоръжен, тъй като нямах време да напълня карабината отново, господин Фалконе се спусна пред мен и се прицели в негъра.

— Стой, черни човеко — викна той, — или ще те убия.

Навярно негърът не го разбра и долепи стрелата до бузата си, като се прицели в мене. Генуезецът го превари. Чу се изстрел и боксиманът, ранен в челото, падна мъртъв на земята.

Другарите му, които гледаха всичко това, грабнаха набързо щраусовите си яйца, презглава побягнаха към пустинята и започнаха да надават крясъци като подплашени гъски.

— Какво направихте, господин Фалконе? — викнах аз.

— Убих го — отвърна ми спокойно той.

— Но сега ще си навлечем гнева на цялото племе.

— Ще ги посрещнем с куршуми — каза Гуд. — Да не искахте да оставим да ви убият?

— Може би имате право. Проклетият негър като че беше готов да пусне отровната си стрела. Но другарите му ще се върнат да отмъстят за него.

— Вярвате ли, че ще се върнат? — ме попита господин Фалконе.

— Ако не се върнат, сигурно ще ни чакат някъде в пустинята.

— Е, като видят, че куршумите ни проредяват редиците им, ще ни оставят на мира. Приятели, да помислим за водата!

Както бяхме ожаднели, започнахме веднага да търсим водата. Работата не беше съвсем лесна, тъй като, както казах вече, боксиманите обичат да я скриват твърде грижливо. Дълго време разравяхме пясъците, но нищо не намирахме. Бяхме вече почти загубили надежда да намерим водата, когато внезапно почвата под краката на Гуд се срина и той изчезна от очите ни. Чухме плясък и след това радостен вик.

— Гуд! Гуд! — викнахме ние.

— Тук съм! — обади се той. — Пия вода с пълно гърло!

Отправихме се към мястото, където беше изчезнал, и го намерихме в малко водохранилище, два метра в обиколка и един метър на дълбочина. Гуд беше потопен до хълбоците във вода. Стъпвайки случайно над кладенеца, покрит само със сухи клонки и малко пясък, той беше пробил този слой и бе паднал вътре, без да има, разбира се, от какво да се оплаква.

— Пийте, приятели! — каза той и ни подаде един мях, пълен с вода. — Тази течност е по-хубава от най-хубавото шампанско, което произвежда Франция, и от най-хубавата английска или баварска бира.

— Не се ли ударихте? — попитахме ние.

— Напротив, направих си баня, за каквато мечтаех толкова отдавна.

Жаждата ни бе утолена. Уверявам ви, през целия си живот не сме оказвали такава чест на никое вино на земята — толкова много вода изпихме този път.

Помогнахме на Гуд да излезе и помислихме за закуска. Запасите ни се състояха вече само от малко сорго и сухи плодове. Но тук беше и змиеловката, която можеше да ни достави малко печено — ако не прекрасно, то поне поносимо.