Мястото, където се намирахме, беше много добро за отбрана. Представляваше една дупка, широка около тридесет метра и дълга два пъти по толкова, заградена от почти кръгообразен хълм, висок двадесетина метра. Така че с Гуд зад нас можехме да бъдем сигурни, че няма да ни изненадат в тил.
Негрите постоянно се приближаваха, удвоявайки ревовете си. Бяха ни забелязали вече и бързаха да ни нападнат.
Като стигнаха на триста метра от нас, те се спряха зад една височина, после един от тях, навярно вождът им, с орлови пера на главата, с щит от слонова кожа и дълго копие с желязно острие в ръце, тръгна към нас.
Щом го видях да се приближава, аз се прицелих в него и викнах:
— Спри или ще те убия!
Негърът спря, остави мечът и копието на земята и като вдигна ръце, каза:
— Нека белите хора чуят думите ми.
— Говори — отвърнах. — Ще те изслушаме, но после ще убием и теб, и твоите войници, ако си дошъл тук да се биеш с нас.
— Вие убихте вожда на нашето племе, славния Пикакоу.
— Да — казах аз.
— Племето иска отмъщение: предайте ни убиеца или ще ви унищожим всички с нашите отровни стрели.
— Какво ще правите с убиеца на Пикакоу?
— Ще го погребем жив в пясъците на пустинята, за да успокоим духа на мъртвия.
— Благодарим ви за добрите намерения, но никой от нас не би имал и най-малкото желание да прави компания на вашия вожд.
— Отказвате ли?
— Разбира се — отвърнах аз. — Пикакоу беше твърде дързък, като се опита да убие предателски хора, които не бяха му направили нищо лошо. Ние сме приятели на негрите. Убихме го съвсем справедливо, като се отбранявахме.
— Пикакоу беше храбрец!
— Беше подлец.
— Предайте ни белия човек, който го уби!
— Ела го вземи, ако се осмеляваш!
— Тогава ние ще ви убием.
Вождът взе меча си от земята, сграбчи копието си и като замахна с всичка сила, го запрати презрително в подножието на хълма, където то се заби дълбоко в пясъка.
Бях вдигнал пушката да го прострелям, но не исках ние първи да пролеем кръв. Затова се въздържах и зачаках врагът да почне атаката.
За голяма моя изненада такова нещо не се случи. Боскиманите се разположиха зад хълма, предпазени от нашите куршуми, и започнаха да събират сухи храсти, като че се готвеха да се защитят с тях от палещите слънчеви лъчи.
— Не искаха ли само да се покажат? — каза Гуд. — Струва ми се, че се боят много повече от нашите куршуми, отколкото ние от отровните им стрели.
— Мен пък ми се струва, че са по-хитри, отколкото ги смятаме.
— Защо? — попита генуезецът.
— Тези хора, господин Фалконе, се готвят да ни блокират в нашите окопи.
— Вярвате ли?
— Не виждате ли, че вече строят колиби?
— Да — каза Гуд. — Но ние, разбира се, няма да се оставим да ни обсадят.
— Тогава ще трябва да ги прогоним.
— Защо не?
— Ще трябва да изоставим естествените си укрепления и да се изложим на отровните им стрели.
— Идва ми на ум нещо — каза генуезецът.
— Какво?
— Да дочакаме вечерта, а след това да се опитаме да излезем оттук. Като чуят гърмежите и видят някои от тях да падат, може би ще го обърнат на бяг.
— Идеята ви не е лоша — отвърнах аз. — В полунощ ще извършим нападението.
Тъй като негрите не се занимаваха повече с нас, ние закусихме, а след това се разположихме спокойно сред пясъка, заставайки на пост.
Зора се бе пукнала вече. Разположени на върха на хълмчетата, ние можехме ясно да различаваме всички движения на негрите. Те използуваха останалата част от нощта за построяване на множество колиби и за пробиване в пясъчното укрепление, зад което се криеха, на множество процепи, откъдето можеха по-удобно да ни наблюдават.
Наистина от време на време главите им се показваха зад тези процепи. Лесно бихме могли да ги ударим, но бяхме решили да не започваме враждебните действия, преди да дойде удобният час. Планът на диваците беше вече съвсем ясен. Искаха да ни принудят да се предадем, без да се излагат на никаква опасност. И в действителност — какво би станало с нас, ако обсадата продължи няколко дена? Ние имахме вода само за три дни. Гладът и жаждата неминуемо биха ни заставили да се предадем.
Положението ни съвсем не беше весело. Не можехме да отидем и към долината, където бяхме убили боскиманския вожд, без да рискуваме да се изложим на страшните отровни стрели.
Както предвиждахме, денят мина спокойно. Врагът не се помръдна от позициите си. Обаче не ни изпускаха из очи нито за миг. Щом някой от нас мръднеше, тридесетина глави се показваха внезапно иззад пясъчното укрепление и толкова лъкове се опъваха, готови да ни обсипят с облак от стрели.
Читать дальше