Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Но знаете ли, че запасите ни са почти изчерпани? — му казах аз.

— Още колко вода имаме, Кватермен?

— Литър и половина. Ако до утре заран не намерим вода, ще останем завинаги след тези пясъци.

Генуезецът ме погледна, без да отвърне. После се хвана за главата и потъна в мрачни размишления.

Денят мина, без нашето положение да се промени с нещо. Вечерта продължихме страшния път при толкова голяма горещина, та ни се струваше, че се движим сред пламъци.

Изминатият път и жаждата ни бяха дотолкова изтощили, че още след първите километри ние почти не можехме да се движим повече. Трябваше да спрем и да изпием още по една глътка вода, за да поугасим огъня, който ни изгаряше.

Бяхме стигнали сред няколко скалисти възвишения, които ограничаваха хоризонта ни и ни пречеха да погледнем по-надалече. Искайки да проверя дали от тези височини не бих могъл да съзра желания оазис, напрегнах сетни сили и се покатерих по една скала, която се издигаше на около петдесет-шестдесет метра.

Щом стигнах на върха, забелязах някакви човешки сенки, които се отправяха към една теснина, носейки на рамо твърде обемисти белезникави пакети.

— Боскимани! — възкликнах аз. — Какво търсят тук?

Скрих се зад един камък, за да не ме забележат, и започнах да следя какво правят и накъде отиват.

Негрите, около дузина мъже и жени, се насочиха бавно към теснината, после, след кратко търсене, при което разравяха пясъка на няколко места, свалиха от рамената си нещата, които носеха.

Веднага разбрах какво става.

— Дошли са да си набавят вода — прошепнах аз.

Наистина, наблюдавайки с по-голямо внимание, забелязах, че вързопите, които носеха, бяха не друго, а мрежи, пълни с черупки от щраусови яйца, които сега щяха да напълнят с вода.

Повече не ми трябваше да зная. Спуснах се бързо към другарите си да им съобщя всичко това.

— Ура — казах аз, тичайки към тях, — спасени сме!

— Оазиса ли открихте? — попита господин Фалконе, скачайки на крака.

— Не, но тук наблизо има някакъв извор или кладенец.

— Кладенец? — възкликна Гуд. — Да идем да го изпием. Както съм жаден, всичката вода в него не ще ми стигне.

— Полека, приятели. Сега там са боскиманите.

— Ако ще да има лъвове, аз пак ще отида — каза генуезецът. — Много ли са тези хора?

— Една дузина.

— Ще си поделим водата или няма да ги оставим живи.

— Пазете се от отровните им стрели.

— Не ме плашат те сега. Бързо, Кватермен, водете ни към кладенеца.

Тъй като вече знаех къде се намира теснината, аз тръгнах сред скалите, които образуваха същински лабиринт, и напредвах внимателно, за да не попадна на някой охранителен пост или пък да стана жертва на някоя неочаквана стрела. След четвърт час стигнах на другия край на долината, непрекъснато следван от двамата ми приятели, които бяха напълнили пушките си.

Негрите продължаваха да пълнят с вода щраусовите яйца. За тази цел те си служеха с тръби, които забиваха в пясъка, където се намираше водохранилището, и отвеждаха течността в яйцата, като по-напред смучеха с уста, внимавайки да не разлеят нито една капка.

Тези пустинни жители бяха ниски на ръст, с жълто-кафява кожа, сухи като скелети, със слаби, но жилави ръце. Чертите на лицето им се отличаваха от тези на хотентотите от южноамериканските области с по-тънки устни, по-малко изпъкнало чело и по-сплеснат нос, който почти се сливаше с ябълчните кости.

Всички те бяха почти голи, само с по един къс кожа около хълбоците. При това лицето и краката им бяха нашарени с чудни рисунки.

Като ни видяха, един от тях се отдели бързо от групата и се запъти към нас. В ръцете си държеше лък и стрела. Извика ни на език, който аз веднага разбрах, тъй като и друг път бях разговарял с представители на неговото племе.

— Какво искат белите хора? Това е боскиманска земя и никой няма право да я тъпче. В противен случай стрелите, потопени в отровата хайа-уайе ще ви убият.

— Ние сме приятели на чернокожите и не сме дошли да се бием с тях — отвърнах аз.

— Какво искате тогава?

— Търсим малко вода, понеже умираме от жажда.

— Водата е твърде необходима за боскиманите, за да могат да дават от нея на чужденците — отвърна негърът.

— Вие имате цял кладенец, скрит под пясъка. Защо не позволявате на белите хора да наквасят гърлата си?

— Защото водата, която се намира в кладенеца, едва стига за нашето племе.

— Ние ще ви я платим.

— Няма да ви дадем вода — отвърна твърдо негърът.

— Тогава ще прибегнем до сила.