Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

В очакване на печеното ние се отпуснахме свободно върху зелената трева, за да починем и поговорим за ловните си приключения, за разните животни и особено за камилските птици.

Вечерята не беше толкова вкусна, колкото се надявахме. Може би поради това, че щраусът беше доста стар, или понеже месото на тези гигантски птици изобщо не е сочно, печеното ни се видя твърде жилаво и ние скоро се уморихме да дъвчем. За щастие, бяхме вече изпили няколко яйца, които бяха не по-лоши от кокошите.

Нощта мина спокойно. Обаче неведнъж из долината се носеха отвратителните крясъци на хиени и зловещият рев на чакали, които, без да ни питат, ни предлагаха своята малко привлекателна музика.

На другия ден, след като изпихме още три щраусови яйца, поехме отново пътя сред огнените пясъци, които сякаш никога нямаше да се свършат. Започвахме да се безпокоим, понеже оазисът, посочен ни от Иньози и от ловците в планината, все още не се виждаше.

— Дали не сме сбъркали пътя? — попита господин Фалконе след два часа уморителен път. — Досега трябваше да стигнем до оазиса.

— Никак не сме се отбивали от посочения ни път — отвърнах аз.

— А дали оазисът пък не е изчезнал?

— Не вярвам. Тук не духат ония мощни ветрове, които са известни под името самуми и които най-често се появяват в Сахара. Ако имаше самуми, те биха могли да затрупат оазиса. Но това тук сигурно не е станало. Възможно е негрите да са се излъгали в разстоянието.

— Нима още веднъж ще страдаме за вода! — възкликна Гуд.

— Всичките ни мехове са пълни — отвърнах аз. — През следващите три-четири дни не се излагаме на такава опасност.

— А след това?

— Кой знае, може би ще намерим някое друго кладенче, макар че ми казаха, че в тази пустиня те са съвсем редки.

— Не знаете ли, Кватермен, дали сред тази пустиня не живеят някакви хора? — попита Гуд.

— Колкото и да е чудно, има — отвърнах аз. — И то не отделни хора, а цели племена.

— И те живеят сред тези нажежени пясъци?

— Да. Това са негрите, наричани боскимани.

— А как могат да живеят тук?

— Те се задоволяват с много малко. Когато нямат антилопи или щрауси, не се отвращават да ядат змии и гущери.

— А вода къде намират?

— Изкопават дълбоки кладенци, които после внимателно скриват, за да не бъдат намерени от другиго.

— А къде се намират тези негри?

— Пръснати са сред пустинята.

— Ще срещнем ли някои от тях?

— Сто пъти по-добре е да не срещаме — отвърнах аз.

— Лоши ли са?

— Не, но отбиват отчаяно опитите на всеки, който поиска да се приближи към техните кладенци. Водата им е съвсем малко. Самите те често се измъчват от жажда. Затова не позволяват на никакъв чужденец да пие от нея.

— Е! Нашите пушки лесно биха ги накарали да заговорят на по-друг език — каза Гуд.

— Пазете се от техните оръжия, приятелю — казах аз.

— Копията никога не са побеждавали пушките.

— Но отровните стрели понякога са побеждавали.

— Боскиманите имат ли отровни стрели?

— И при това твърде опасни, приятелю Раненият неминуемо загива и никаква противоотрова не може да го спаси.

— По дяволите тези негри!

Докато разговаряхме така, продължавахме да вървим през безкрайните пясъци, оглеждайки се на всички страни да видим дали няма да се появи оазисът. Уви, нищо не се забелязваше. Само пясъци и пак пясъци, ту равни, ту натрупани като морски вълни. Тук-там, амо се виждаше по някой трънлив храсталак и пак следваха пясъците.

Липсваха и животни. Нямаше вече нито щрауси, нито антилопи, нито куаги, нито зебри. Това ясно показваше, че сме попаднали в най-сухата част на пустинята, където нямаше никакви хълмове, ни кладенци.

Вървяхме цяла нощ. Отчаянието ни растеше непрекъснато. Призори, изтощени, жадни, спряхме пред едни скали, които се издигаха самотно сред пясъчния океан.

Слънцето вече се издигаше и горещината ни принуждаваше да спрем.

Преди да легнем да почиваме, претърсихме скалите с надежда да намерим вода, но напразно. Освен един едър гущер нищо друго не намерихме.

Денят беше страшен за нас. Дълбока скръб ни бе обхванала. Помислихме, че и ние ще умрем от глад и жажда, както бе станало с двамата португалци.

— Е — каза генуезецът, единственият, който все още беше спокоен, — ако трябва да оставим костите си в тази пустиня, то нека поне се помъчим да отложим часа на последния дъх.

— На какво се надявате още? — го попитах аз.

— Смятам, че щом като хората на Иньози ни говориха за оазиса, то той сигурно съществува и ние можем да го намерим.