Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Бяхме се вече отдалечили от свитата, когато Инфадоу ни настигна, за да ни поздрави още веднъж. Старецът бе с насълзени очи и като че не се решаваше да ни напусне.

— Сбогом, бели хора! — ни каза той, като хълцаше. — Никога вече няма да ви видя… но винаги ще си спомням вашата смелост в боя. Никога няма да забравя страшния двубой, в който бе убит Тоуала. Сбогом още веднъж, безстрашни хора!

Ние бяхме силно развълнувани от тази проява на привързаност. Гуд бе така дълбоко трогнат, че реши да поднесе за спомен на стария вожд своя монокъл, с който не бе се разделял и през най-тежките моменти. Инфадоу оцени правилно този дар и веднага разбра каква слава щеше да му донесе в очите на съотечествениците му това парченце стъкло, принадлежало досега на белия човек.

След няколко безуспешни опита той успя да го нагласи на едно от очите си. Той беше развълнуван и горд от това украшение, за което може би би му завидял и самият Иньози.

Пътуването ни през разпалените пустинни пясъци започна. Вървяхме по цял ден. Бързахме да стигнем по-скоро в културните страни. Вечерта спряхме в една долинка, където намерихме малко сухи храсти.

Тъй като знаехме, че дивите животни не смеят да се приближават до огъня, събрахме храсти, колкото можахме да намерим, а след това си приготвихме вечеря от соргови питки, печено месо и местна бира.

Първата нощ мина спокойно. На другия ден поехме отново напред под палещите лъчи на слънцето. Два дни още вървяхме сред пясъците, след което, на четвъртия ден от нашето тръгване, лишени от храна и съвършено отпаднали, спряхме в подножието на група сухи, каменисти хълмове.

Положението ни ставаше все по-лошо. Оазисът никъде не се виждаше. Отново бяхме застрашени да умрем от жажда. Запасите ни се намаляваха всеки час. Оставаха ни само две стъкла вода.

— Да спрем за малко и да претърсим тези хълмове. Може би ще намерим някакво кладенче — каза генуезецът. — Оазисът сигурно е още твърде далече. Не е разумно да продължаваме пътя така уморени и без троха сорго.

— А няма ли вода, няма да има и дивеч — отвърнах аз.

— Все пак, знаете, щраусите идват и към най-сухите пустинни места.

— Да, понеже те могат да търпят жаждата по-дълго и от камилите. Но досега все още не сме видели нита една от тези птици.

— Да се надяваме — заключи господин Фалконе.

След няколкочасова почивка се насочихме към хълмовете, за да ги изследваме.

Слънцето преваляше на запад сред кървавочервен хоризонт, а луната едва се показваше, когато стигнахме на върха на най-високия хълм. Устремихме погледи по всички посоки и в дъното на една тясна, продълговата долина открихме някакви дървета, наподобяващи акации.

— Може би там има някакъв поток — каза Гуд.

— Не е чудно — отвърнах аз.

— Тогава ще намерим и дивеч.

— Да отидем нататък — предложи генуезецът.

Слязохме бързо от хълма и стигнахме долината. Освен акации намерихме и гъсти храсти бели мимози и прекрасни дървесни папрати, които хвърляха прохладна сянка.

Като продължихме изследванията си, открихме и едно обширно блато, в което се изливаха водите, събиращи се в гънките на хълмовете през редките, но извънредно изобилни дъждове, които понякога падат по тези области.

По пясъка на брега на блатото личаха следи от множество животни, — щрауси, антилопи, жирафи, зебри и даже лъвове.

В момента не се виждаше никакво животно. Но щом имаше следи, това означаваше, че животните от околността идват от време на време да утолят жаждата си.

— Да почакаме тази нощ тук — казах аз. — Обещавам ви добра вечеря.

— Стига само да не дойде от оня дивеч, с ноктите и зъбите — забеляза Гуд.

— И него ще посрещнем с нашите пушки, нали, Алан? — каза господин Фалконе.

— Защо не? — отвърнах аз. — Лъвското месо не е толкова лошо, колкото някои смятат.

— Трябва да е жилаво като старо магаре — каза Гуд.

— Е, не е крехко, разбира се. Но на гладни хора може да се услади.

Утолихме жаждата си, а след това, бидейки съвсем уморени, се изтегнахме под свежата сянка на едно папратово дърво и скоро заспахме дълбок сън.

Когато се пробудих, слънцето бе залязло. Луната грееше усмихнато на чистото безоблачно небе. Другарите ми сладко спяха и събираха сили за по-нататъшния път. Аз извадих лулата си и два кремъка, които ми бе подарил Инфадоу. Тъкмо щях да запаля лулата, когато до ушите ми стигна някакъв шум от раздвижване на листа.

Подозирайки, че някакъв звяр ни дебне, напълних внимателно пушката си, после разтърсих силно господин Фалконе, който спеше до мене, и му казах: