Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Решихме да се върнем назад към леговището на леопарда Но преди да се отдалечим от реката, се потопихме в прохладните й води. Банята ни освежи и ние поехме назад малко по-успокоени.

Като стигнахме първия кръстопът, спряхме, без да знаем кой път да поемем.

— Все едно е — каза генуезецът. — Тъй и тъй вървим напосоки, без надежда да видим вече слънцето. Няма значение дали ще завием вляво или вдясно.

Той застана начело и така продължихме нескончаемия път. Вървяхме бавно като хора, които знаят, че вършат нещо съвсем безполезно. Минавахме от една галерия в друга, а всички те си приличаха толкова много! Еднообразието започна да ни измъчва. Тъмни и тихи като гробове, безкрайно дълги, галериите ни изпълваха с тягост и отчаяние.

Внезапно аз се блъснах в генуезеца, който се бе спрял, без да ни предупреди.

— Какво има? — попитах аз.

— Не виждате ли там, в дъното, някаква светлина? — ме попита той с трептящ от вълнение глас.

Отначало не видях нищо, но след малко можах да различа бледа светлина, която се промъкваше през тъмнината. Какво беше това? Награда за нашите усилия, или измама за измъчените ни очи?

— Като че виждам нещо — казах предпазливо. — Не зная дали е светлина. Не може да се допусне това.

Толкова пъти вече се обнадеждавахме и отчайвахме, че вече не можехме да повярваме на такова щастие.

Все пак при тази светлина ние почувствувахме неописуем възторг. Силите ни сякаш се възвърнаха. Ние вече не вървяхме, а тичахме.

Малко по малко светлината ставаше по-силна. Галерията бързо се стесняваше и снишаваше. Отначало генуезецът бе принуден да се понаведе, а после започна да пълзи като змия. Но какво от това? До нас вече достигаха струи свеж планински въздух.

Ние се мъкнехме след господин Фалконе, като си помагахме с ръце и крака и се мъчехме да минем между скалите, които все повече се стесняваха около нас.

Най-после господин Фалконе спря и извика:

— Виждам звездното небе!

— Напред, напред! — викнахме ние.

— Не мога да мина по-нататък.

— На всяка цена трябва да се измъкнем! — казах.

Генуезецът правеше отчаяни усилия да се промъкне рез последната теснина. С голяма мъка, разкървавявайки се от острите камънаци, той успя да мине. Ние, бидейки по-тънички от него, бързо го последвахме.

Каква радост! Какво щастие! Над нас отново блестеше лазурният свод на обсипаното със звезди небе.

Нощта преваляше. Планината се разсветляваше под първите зари и ние можахме да съзерцаваме кърваво-червената зора, след като бяхме загубили надежда да я видим вече.

Когато слънцето се показа на хоризонта, видяхме, че се намираме на дъното на огромната яма, над която се изправяха тримата „мълчаливи“. Техните гигантски фигури ясно се открояваха при утринната светлина.

Без съмнение нескончаемата галерия, по която скитахме цяла нощ, е служела някога за съобщаване с прословутата пещера на диамантите.

Настъпи денят. Погледнахме се един друг и ни достраша. Бяхме толкова окаяни, че сигурно никой кукуан не би могъл да ни познае от пръв поглед. Бяхме покрити с кървави петна. Кал бе засъхнала по кожата ни, както и по разкъсаните ни дрехи. Очите ни бяха хлътнали, лицата ни — променени от преживените вълнения. Но за да бъде описанието точно, дължа да ви кажа, че въпреки всички тия преживелици и неимоверни опасности монокълът на Гуд стоеше на старото си място.

— Да вървим, приятели — каза господин Фалконе.

Трябваше ни повече от час, за да се измъкнем от ази долина. Но най-после, катерейки се с ръце и крака и улавяйки се за тревите и корените на растенията, успяхме да стигнем платото, което се разстилаше над склона на планината.

Тъкмо се готвехме да легнем на земята, напълно изтощени от всичко преживяно, когато господин Фалконе извика:

— А ето че тук има хора, които ни готвят закуска!

— Кукуани ли?

— Така изглежда.

— Да отидем нататък — каза Гуд.

Тръгнахме, решени да отидем при тях и да вземем участие в тяхната закуска, тъй като гладът съвсем ни беше изтощил. В това време обаче един от туземците се отдели от групата и се затича към нас. После падна на земята, махайки ужасен с ръце.

Веднага познахме този човек — беше вождът Инфадоу.

— Страхуваш ли се от своите приятели? — му викнахме ние.

— Вие не сте ли духовете на белите хора? — извика той, плачейки от радост и притискайки колената на генуезеца. — Ние вече мислехме, че сте умрели.

— Не, приятелю — каза господин Фалконе. — Ние сме все още живи, както виждаш.