Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Естествено, надуването на дробовете ни беше съвсем безполезно. То свърши толкова работа, колкото и ако бе бръмнала муха.

Обезсърчени повече от всякога и съвсем отпаднали, ние се оттеглихме в пещерата и се повалихме на земята, примирени с печалната съдба.

Легнали един до друг, все по-ужасени от гробната тишина, зачакахме гладът да извърши делото си. Бяхме загубили вече всяка надежда да видим отново слънцето.

Денят мина, без да разменим дума.

Какъв ден! Имал съм през живота си цели години, които са ми се стрували по-къси.

Запалих още една клечка кибрит и видях, че бяха минали още девет часа.

— Вече двадесет и шест часа сме затворени тук.

— Двадесет и шест часа! — възкликна Гуд и скочи на крака. — А как така въздухът още не се е развалил?

Тази мисъл изведнъж ни извади от мълчанието.

— О, да! — възкликна генуезецът. — Пещерата е малка и за толкова време въздухът би трябвало да стане негоден за дишане.

— Може би се подновява през някоя пукнатина?

— Но в такъв случай трябва да се вижда някакво блещукане на светлина — казах аз.

— И все пак въздухът сигурно се опреснява — отвърна Гуд.

— Приятели! — извика господин Фалконе. — Започвам да се надявам.

— Трябва да претърсим отново.

Скочихме и тримата и започнахме да оглеждаме наоколо, но все още нищо не виждахме.

Изведнъж нещо хрумна на Гуд.

— Да отместим слоновите кости! — викна той.

Огромните зъби, наредени на пластове, представляваха внушителна маса, висока повече от четири метра и също толкова широка, заемайки по този начин значителна част от стената. С надеждата, че пукнатината се намира от тази страна, започнахме трескаво да работим и при светлината на няколко кибритени клечки запрехвърляхме тежките слонови зъби, като произвеждахме оглушителен шум.

Работихме около десет минути с растящо усърдие, когато Гуд извика:

— Елате, елате насам!

Водени от гласа му, отидохме веднага при него, макар че отново се намирахме в пълна тъмнина.

— Какво има? — попитахме.

— Тук има проход — отвърна ни той.

— Галерия?

— Така мисля.

— Дали е свързана с външния свят? — попита генуезецът неспокойно.

— Усещам как хладен въздух докосва лицето ми.

— Не се ли вижда някаква светлинка?

— Засега не.

— Можете ли да минете?

— Да. Широка е достатъчно, за да мога да вляза навътре.

— А ако после се стеснява?

— Ще видим по-късно.

— Напред, Гуд!

— Вече сме в нея! Следвайте ме!

Генеузецът се хвана за палтото на Гуд, аз — за неговото и тримата, тласкани от надеждата да се измъкнем от гробницата си, започнахме да се промъкваме в галерията, която бързо се изкачваше нагоре.

Колкото повече напредвахме, свежата струя въздух все по-силно ни облъхваше, възвръщаше силите ни и изпълваше белите ни дробове.

— Напред! Напред! — повтаряше неспокойно генуезецът.

— Напред! — викаше и Гуд, обхванат от възторг.

— Там горе, е свободата, слънцето, спасението…

И тримата пристъпвахме нетърпеливо, като се тласкахме един друг, изпълнени от желанието да напуснем пещерата, която за малко щеше да ни погребе.

Изведнъж Гуд, който вървеше най-напред, се спря и извика ужасен:

— Проклятие! Каква са тези светещи точки?

— Светлина ли виждате? — попита господин Фалконе.

— О, не! По-скоро две искрящи очи.

— Може би е някое животно?

— Не зная какво е, но като че идва насам.

— Трябва да се върнем — казах аз. — Галерията може да ни отведе в леговището на някой кръвожаден звяр.

— Гуд!

— Приятелю!

— Чувате ли?

— Да, някакво глухо ръмжене.

— Назад! — извиках аз. — Изглежда, че е леопард.

Макар и без охота, започнах бързо да отстъпвам азад, следван от двамата ми другари, и скоро се оказахме отново в пещерата.

— Алан, вие сте ловец. Кое животно има според вас такива блестящи очи? — попита ме Гуд.

— Без съмнение това е някой кръвожаден звяр — отвърнах аз.

— Тогава трябва да го убием — каза генуезецът. — За нас това е спасението и не бива да се спираме пред никакъв звяр, дори и да е лъв или леопард.

В този миг в галерията отекна дрезгав рев, пълен със заплаха.

— Леопард е — казах аз, напълних бързо пушката и решително застанах пред отвора.

— А как е попаднал в галерията? — попита господин Фалконе.

— Може би тя води в леговището му — отвърнах аз.

— Тогава бихме могли да излезем.

— Да, но след като го убием.

— Виждате ли го?

Наведох се, загледах внимателно навътре в галерията и видях на няколко крачки от мен две светещи очи със зелени отблясъци.