Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Откъде знаеш това, щом като от триста години никой не е идвал в пещерата? — попитах я аз изумен.

— Очите ми виждат — отговори тя.

Посочих на другарите ми ъгъла. Господин Фалконе се спусна нататък и откри в една вдлъбнатина, изкопана в стената, три сандъка, единият отключен, а другите два заключени със златни катинари.

Отворихме първия и го намерихме наполовина пълен с едри диаманти, които светеха при бледата светлина на лампата. Обезумели от радост, разбихме катинарите и на другите два сандъка, които се оказаха пълни догоре. Последните диаманти обаче бяха още в естествено състояние, неизлъскани.

При вида на тези неизмерими богатства, ние викахме и скачахме от радост.

— Приятели! — извиках аз. — Да играем, да лудуваме, да викаме! Ние сме по-богати и от индийските махараджи.

— Монте Кристо е последният бедняк пред нас! — извика Гуд.

Бъркахме в сандъците и вадехме диамантите, като се забавлявахме с блясъка, който изпускаха при мъждукащата лампена светлина.

Гагул стоеше на няколко крачки от нас и ни гледаше със святкащи очи. Подигравателна усмивка изкривяваше устните й.

— Вещице! — викнах аз, като я забелязах. — Защо се смееш?

— Смея се на ума на белите хора, които се радват на камъните като на играчки!

— Но нима ти не знаеш какво представляват тези блестящи камъни?

— Да, зная, бели хора. Сега бъдете доволни, че намерихте съкровището! Играйте си сега с камъните, яжте ги, пийте ги, ха-ха-ха!

Не й отвърнахме нищо. Хиляди пъти по-щастливи от бедния Да Силвестра, ние продължавахме да премятаме диамантите и изчислявахме колко ще получим за тях, като ги пренасем на нос Добра Надежда.

В това време, без да я забележим, старата вещица се бе отдалечила от пещерата и бе отишла в коридора, който водеше към тайната врата.

Едва когато Гуд се обърна да вземе няколко диаманта, които паднаха на земята, забелязахме изчезването й.

— Къде е Гагул? — попита той изумен.

— Оставете я да върви по дяволите — отвърнах аз. — Защо ни е сега тази грозна старица? Съкровищата са наши и няма да оставим никому да ни ги отнеме.

— А тайната врата? — викна господин Фалконе, изпълнен с мрачно предчувствие.

Тъкмо щяхме да се спуснем към галерията, за да настигнем вещицата, когато отчаян вик наруши тишината, която царуваше в подземието.

— На помощ, бели хора! На помощ! Беше гласът на Фоулата.

Разбрахме какво става в тъмната пещера. Гагул ни беше измамила.

Спуснахме се и тримата в галерията, готови да стреляме и да убием вещицата. Сред почти пълната тъмнина, едва намалена от мъждукащата лампа, забелязахме Гагул наведена над Фоулата, който се гърчеше отчаяно, като че беше смъртно ранен.

В този миг не помислихме даже за страшната смърт, на която ни бе обрекла злобната жена. Заехме се с Фоулата, който се търкаляше по земята с ръце на гърлото, от което шуртеше алена кръв.

— Фоулата, приятелю мой — извиках аз, — какво стана?

— Умирам — промълви нещастникът. — Гагул ме прободе с кама, за да не й попреча да затвори галерията.

— Но защо си дошъл тук?

— Безпокоях се, че вещицата ще ви изиграе, и затова дойдох да ви търся. Едва влязох и я видях да се промъква в галерията нататък, към отвора. Разбрах, че готви нещо страшно, и се затичах да й попреча да спусне каменната плоча. Тя обаче измъкна една кама и я заби в гърлото ми… Сбогом, бели хора! Няма да ви видя вече! Усещам как смъртта бързо се приближава към мене… Сбогом! Сбогом!

Гуд приклекна до нещастния негър и се мъчеше да спре кръвта с носната си кърпа. Въпреки това тя продължаваше да струи от пробитото гърло.

Фоулата го погледна нежно с красивите си изразителни очи и промълви:

— Ние… ще се видим… на другия свят. Сбогом, бели хора… Кажете на царя… че съм умрял… за да ви спася… и че…

Не можа да продължи. Една струя кръв го задуши и той падна възнак, изпускайки последен дъх.

Насядахме около негъра. Бяхме смутени, отчаяни. Не можехме да говорим. Гуд плачеше.

Господин Фалконе наруши злокобното мълчание, което цареше в галерията.

— Приятели — каза енергично той, — да не губим кураж. Вместо да стоим тук около този нещастник, комуто не можем да помогнем с нашите жалби, да се опитаме да излезем от страшното положение.

— А какво искате да правите? — попита Гуд, като хълцаше.

— Какво искам да правя? Помислихте ли вече, че сме живи погребани?

При тези думи изтръпнах от ужас.

До този момент никой още не бе помислил за фаталната каменна плоча, която ни затваряше в пещерата на съкровищата, нито за страхотното отмъщение на вещицата.