Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Възможно е.

— Дали е естествена, или е била изкопана?

— Колоните показват, че скалата е била търпеливо издълбана с длета, подобно на прочутите храмове на Елора, които се намират в Индия — отвърна господин Фалконе.

— За тази работа са нужни цели векове.

— Векове? Може би хиляди години, Гуд.

— Кой народ е извършил цялата тази работа?

— Кой ли?

— Същият, който е строил грамадните пирамиди на фараоните.

— Египтяните?

— Да, Гуд — отговори господин Фалконе, — аз ни най-малко не се съмнявам в това.

— Значи вие вярвате, че някоя египетска колония е стигнала чак дотук?

— Всичко показва това: и големият път, по който минахме, и галерията, която е издълбана през планината и е украсена със скулптури в чист египетски стил, и тази огромна пещера.

— Но в такъв случай тази колония е преминала цяла Африка от север на юг.

— Зная, че това изглежда невероятно, но ние не можем да се съмняваме повече.

В това време Гагул се обърна към нас и ни каза:

— Следвайте ме, бели господари! Пещерата на блестящите камъни е наблизо.

Последвахме старата вещица, минавайки последователно през други пещери, едни от други по-величествени, с колосални сталактити и сталагмити, образувани от варовитите капки, които цели векове непрекъснато капеха отгоре. Едни бяха бучести, други набраздени, трети изпъкнали на интервали като дорийските колони, някои прави, други полегати според това как падаха варовитите капки.

Стените пък на пещерите, подобно на прочутите пещери в Кентъки, които бидоха наречени Мамутови поради намерения в една от тях гигантски скелет на допотопния слон, бяха покрити с чудни наслоения.

Виждаха се украшения, които сякаш не бяха случайна игра на природата, а плод на човешкия гений, блестящи, като че направени от замразен сняг — необикновени животни и огромни завеси, гигантски листа и чудно хубави цветчета.

Ние бихме искали да спрем и да се полюбуваме на красотата на този подземен свят, както и да разберем дали пещерите са служили някога за нещо на тайнственото племе, което е населявало тези местности преди нахлуването на кукуаните. Гагул обаче, навикнала на това, вървеше, без да спира и без да се обръща, и ние бяхме принудени да я следваме, за да не се изгубим.

След като преминахме няколко обширни галерии, стигнахме пред висока врата, широка в основата и по-тясна нагоре, с колони, украсени с йероглифи в чист египетски стил.

Гагул се обърна към нас и мрачно ни каза:

— Ей сега ще влезем в убежището на смъртта.

— Следваме те — казах аз.

— Няма ли да се уплашите, белокожи?

— Мъртвите не са по-страшни от живите — каза генуезецът.

— Предупреждавам ви, че ще видите страхотни неща.

— Върви напред, стара вещице!

След кратко колебание Гагул премина вратата.

— Следвайте я пръв, Алан — каза ми господин Фалконе.

Направих няколко крачки напред, но сърцето ми започна да тупа силно. Боях се от някоя лоша изненада.

Оказах се в една още по-тъмна зала и отначало не можах нищо да различа. Скоро обаче очите ми свикнаха с полумрака и аз изтръпнах, като забелязах огромна, бяла, масивна маса, която се простираше по цялата дължина на пещерата.

Обърнах очи наоколо и малко по малко разпознах човешки фигури в естествена големина, разположени до огромната маса, а върху нея кафява такава, видът на която ме накара да извикам ужасен.

Стори ми се, че губя сили и се опитах да побягна, но господин Фалконе, който вървеше зад мен, ме хвана за яката и вярвайте, без здравата му ръка щях да падна на земята или най-малко щях да избягам оттам, за да не се върна никога вече.

Обърнах се към другарите си бледен като труп и видях, че и двамата изтриваха студената пот, която обливаше челата им.

— Това е ужасно! — извика генуезецът. — Никога не съм очаквал да видя такава страшна гледка!

— Да бягаме, господине! — викнах аз.

— Не — отвърна господин Фалконе, като ме задържа. — Не бива да издадем ни най-малък страх пред вещицата. Напред!

Пристъпихме няколко крачки, гледайки огромната бяла каменна маса, която се простираше до дъното на пещерата, и забелязахме в края й гигантски човешки скелет, висок повече от два метра.

С една от костеливите си ръце се подпираше на масата в позата на човек, който се готви да стане, в другата държеше дълга бяла сабя, вероятно каменна, издигната високо и сякаш се готвеше да замахне надолу.

Скелетът, наклонен към нас, като че се бе обърнал да ни говори или да спусне върху главите ни оръжието си.