Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Втори рев, по-страшен и по-близък от първия, отекна заплашително сред гората.

— Като че иде право към нас? — попита Гуд.

— Трябва да е гладен — казах аз.

В този момент Фоулата се наведе към мен и ми каза:

— Старата вещица го вика.

Вместо да му отговоря, аз скочих с пушка в ръка и отидох към края на гората, придружен от генуезеца.

Огледах наляво и надясно, но не ми се удаде да открия опасния съсед.

— Къде ли се е скрил? — попита господин Фалконе. — Бих искал да го видя и да му пратя един куршум за спомен.

— Ще се опита да ни изненада — отвърнах. — Тези животни са по-умни, отколкото ги смятат. Ако не са ранени или много изгладнели, не се осмеляват да нападнат човека.

— Тогава ще чака да легнем.

— Възможно е — отвърнах аз.

— Това никак не ми харесва.

— Нито на мен.

— Искате ли да го предизвикаме?

— Така ще бъде най-добре.

— Само да се покаже…

— С това се заемам аз.

В този момент Гуд дойде при нас да ни попита какво мислим да правим.

— Вие останете да пазите лагера — му отвърнах аз, — а ние ще се заемем с този гладник.

После се обърнах към генуезеца и му казах:

— Следвайте ме безшумно, господин Фалконе.

Започнахме да се промъкваме по края на гъсталаците от мимози, които бяха твърде бодливи и образуваха истински горички.

Като изминахме двеста крачки, направих знак на приятеля ми да не се движи. След туй долепих ухо до земята и се вслушах внимателно.

— Чуваш ли нещо? — попита господин Фалконе.

— Да — отвърнах аз. — Лъвът иде насам.

В този момент една топла струя въздух донесе до нас неприятната миризма на диво животно.

— Приятелят ни вече се усеща — казах аз.

— Далече ли е? — попита генуезецът.

— Струва ми се, че не.

Забелязахме вдясно от нас едно голямо дърво и се отправихме към него, за да се скрием зад огромния му дънер.

Тъкмо стигнахме и откъм лагера се зачуха викове. Фоулата и старата вещица бяха ужасени.

— Велики Боже! Какво става? — попита генуезецът и скочи на крака. — Дали някой друг лъв не ги е нападнал?

— Да се върнем — казах аз.

Тъкмо се готвехме да напуснем дървото, когато на не повече от тридесет крачки от нас сред мрака блеснаха две светли, искрящи точки.

— Да бягаме! — викнах аз.

Но вместо да ме послуша, генуезецът опря карабината на рамо и спокойно се прицели нататък.

— Бягайте! — повторих.

Изведнъж храстите се размърдаха и един грамаден лъв с гъста, настръхнала грива се изпречи пред нас, надавайки страхотни като гръмотевица ревове.

Беше приклекнал, сякаш дебнеше да се хвърли върху ни, и шибаше нетърпеливо хълбоците си с опашка.

Аз също се бях прицелил, но генуезецът ме превари и стреля. Димният облак още не се бе разпръснал, когато и двамата бяхме грубо повалени на земята.

Лъвът, може би само ранен, се бе спуснал върху нас и ни блъсна така силно, че се катурнахме нагоре с краката. За щастие, вместо да се спре и да започне да действува със страшните си лапи, той изчезна веднага, скривайки се в гората.

— Да бягаме, господин Фалконе! — викнах аз, ставайки. — Върне ли се, няма да ни остави живи.

Напуснахме бързо дървото и се насочихме към лагера, като от време на време се обръщахме и поглеждахме дали звярът не ни преследва.

По средата на пътя срещнахме Гуд, който бе чул ревовете и гърмежа и бързаше да ни помогне, като смяташе, че сме в опасност.

— Убихте ли го? — попита той развълнувано.

— Не.

— Ранени ли сте?

— Не. Но се отървахме по чудо. Бяхме нападнати и повалени на земята. А с вас какво става? Чухме виковете на Фоулата и на вещицата.

— Близо до лагера се появи още един лъв, но веднага избяга, може би изплашен от огъня.

— Да побързаме към лагера и да запалим още огньове — казах аз. — Дивите животни трудно се решават да приближат пламъците. Можете да вярвате на стария ловец.

Почти тичешком стигнахме палатката. Гагул трепереше от страх. Фоулата се пазеше с щита си и размахваше копие в ръка.

Тъй като имаше опасност от нови нападения от страна на лъвовете, всички се заехме да събираме клони и суха трева и така запалихме около палатката три нови огъня.

Едва бяхме привършили подготовката, Фоулата се приближи до мен и ми посочи с ръка две светещи точки, които се забелязваха сред акациевата гора.

— Лъв — казах аз. — Дебне ни.

— Дали не е същият, който ни нападна? — попита генуезецът.

— Струва ми се, че е друг — отговорих аз.

— А другарят му къде ли е отишъл? Дали не е вече мъртъв?… Невъзможно е да не съм го ударил. Аз минавам за добър стрелец.