Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Заявих, че никога няма да ти кажа. Белите могат да се върнат в страната си с празни ръце, тъй като никога няма да видят тайната пещера. Никой освен мен не знае къде се намира тя.

— Ще те накарам да говориш — каза Иньози със заплашителен тон, — не се съмнявай в това.

— О! Ти може да си велик цар, но никога няма да можеш да изтръгнеш дума от устата на жена като мен.

— Повтарям ти, че ще ни кажеш къде се намира пещерата.

— Никога — повтори Гагул още по-разгневена.

— Тогава приготви се да умреш.

— Да умра! — възкликна старата вещица изумена и изплашена. — Кой ще дръзне да вдигне ръка срещу майката на магическите изкуства?

— Аз.

— Не си толкова смел.

— Лъжеш се, Гагул.

— Аз ще ти причиня смърт.

— Не се страхувам от заплахите ти, грозна хиено. Не аз се боя от смъртта, а ти, макар да си толкова стара, че животът не би трябвало вече с нищо да те привлича.

— Ти говориш като дете — каза вещицата. — Не знаеш, че колкото повече човек живее, толкова повече му става мил животът. Младите могат да умрат, без много да съжаляват, тъй като не са изпитали вълненията на живота. Но когато поживеят повече време, с мъка се разделят със света.

— Макар че толкова много искаш да живееш, повтарям ти, ще те пратя да спиш във вечното царство на мраковете, ако не отведеш белите ми приятели в диамантените пещери.

— Няма да ги отведа — повтори тя решително.

Иньози взе копието си и каза:

— Тогава ти ей сега ще умреш.

Тя прочете на лицето на царя неумолима решителност и изтръпна от страх.

— Стой! — викна Гагул, като видя, че Иньози вдига копието. — Ще отведа белите хора във високите планини. Обаче те предупреждавам, че тежки нещастия ще сполетят ония, които влязат в пещерите, където от векове почиват останките на нашите царе и където се намират диамантите. Преди много, твърде много години друг бял поиска да влезе в пещерите, воден от една моя предшественица. Нещастието не го отмина, тъй като той не видя повече родната си земя.

— Не ме плаши нещастието — казах аз. — Стига ми само да сложа ръка на блестящите камъни.

— Предупреждавам те, че пътуването ще бъде дълго и че може лешоядите да изпият очите ти.

— Не се страхувам от нищо. Отведи ме в пещерите и за друго не се грижи.

— Добре — каза Гагул. — Когато поискаш да тръгнеш, кажи ми.

Не исках да зная нищо повече. Благодарих на Иньози, че удържа обещанието си, и се върнах при другарите си, за да ги осведомя за разговора ми с царя и с вещицата.

Решихме да потеглим осем дни по-късно, за да има време Гуд да оздравее напълно.

Още на другия ден започнах подготовката. С помощта на Фоулата направих една палатка, за да се скриваме по-сигурно от слънчевите лъчи. Закърпих колкото можех обувките ни, които бяха вече в съвсем лошо състояние след толкова дълъг път. После уших няколко непромокаеми торби за вода и храна.

На осмия ден, когато Гуд беше напълно оздравял и закрепнал, ние се сбогувахме с Иньози и Инфадоу и поехме по пътя, придружени от Фоулата и старата Гагул, която носехме на носилка.

Първият ден мина без неприятности. Вървяхме все по големия път, по който бяхме дошли до страната на кукуаните.

Обаче на следния ден стигнахме една хълмиста страна и бяхме принудени да навлезем сред гъсти гори, пълни с диви животни. Изобилствуваха антилопи, зебри и жирафи. Забелязахме множество следи от слонове и носорози.

Боейки се, че всеки миг може да попаднем на някое опасно животно, напредвахме с голяма предпазливост, като се ослушвахме внимателно, преди да навлезем сред гъстите гори от акации, смокини, банани и мансанилии. Последните могат да убият с плодовете си този, който има непредпазливостта да заспи под свежата им и прекрасна сянка.

Привечер, отпаднали от уморителния път, спряхме на лагер в дълбока гориста долина, която се простираше сред една от трите прочути планини. Тъй като знаехме, че дивите животни няма да закъснеят да се появят, запалихме голям огън, за да ги държим далече, а и за да си приготвим вечеря.

Едва се нахранихме и запалихме лулите си, в гората се разнесе страшен рев, сякаш земята се разтърси.

Фоулата скочи на крака и каза с разтреперан глас:

— Лъв!

— И не е далече — каза Гагул насмешливо. — Усетил е миризмата на белите хора и иска да види дали тяхното месо е по-сладко от негърското.

— Ба! — възрази генуезецът и бързо се хвана за пушката. — Бялото месо се пази от огнените тръби.

— Ще видим дали лъвът ще се изплаши — добави Гагул.