Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Попитахме старата вещица и тя ни даде такъв отговор:

— Чувала съм майка ми, която умря много стара, да говори, че тримата мълчаливи са донесени тук от хората, които са живели в тази страна преди нас. Повече не мога да ви кажа.

— А как е изчезнал този народ? — я попита господин Фалконе.

— Изглежда, че е бил напълно унищожен от страшно бедствие.

— Отдавна ли кукуаните са се настанили в тези области?

— Много отдавна! Така казваше майка ми.

— А за какво са служели трите колоса?

Устните на вещицата се изкривиха в насмешлива усмивка, а в същото време в малките й черни очи пробляснаха необикновени пламъчета.

— Как? Не знаете ли? — каза тя. — Те са пазачите на диамантените пещери.

— Да, неподвижни пазачи — каза Гуд и се засмя. — Интересно как биха се размърдали да гонят крадците. Е, стара Гагул, не сме толкова глупави, че да вярваме на такива приказки.

— Пазете се, бели хора! Ще ви омагьосат!

— Тяхна работа — заключи Гуд. Продължихме пътя през планината, оставяйки зад нас гранитните пазачи на пещерите, и се закатерихме упорито по върха, който ставаше все по-непроходим.

След като преминахме нови пропасти, нови гори и множество потоци, които клокочеха по склоновете на огромния конус, стигнахме пред грамадна гранитна стена, която ни затваряше пътя от всички страни.

Спряхме се и погледнахме старата вещица, която бе слязла от носилката и се подпираше на един чепат прът.

— Къде отиваме? — попитахме я ние.

— Намираме се близо до пещерите — отвърна тя.

— Пещерите! — възкликнахме удивено.

Старицата ни отвърна със злорад смях.

— Но аз не виждам никакъв проход — каза господин Фалконе.

— Зная къде е проходът.

— Тогава да вървим.

— Аха! Аха! — възкликна Гагул. — Великите бели вождове много бързат да видят мястото, което носи нещастие!

— Малко ни е грижа за нещастията — отвърна Гуд.

— Добре тогава. Готова съм да се подчиня на заповедите на царя и да ви въведа в пещерите, но ви предупреждавам, че ще видите страхотни неща. Елате, белокожи, ела и ти, Фоулата, който си също такъв предател, както и Инфадоу.

Кукуанският вожд сбърчи вежди и каза:

— Не, на мен не е разрешено да вляза. Но ти ще отговаряш за живота на белите хора, ако им се случи нещо, тежко ще отговаряш, стара вещице.

— Не се нуждая от заплахи, за да изпълнявам заповедите на царя. Ще въведа белите господари в пещерата на съкровищата, но ако се изплашат, толкова по-зле за тях.

— Ехей, старице! За деца ли ни смяташ? — викна господин Фалконе. — Не разбра ли, че не вярваме на магиите и на проклятията ти?

— Ще видим. Следвайте ме!

Без повече да проговори, старицата измина около триста метра покрай грамадната стена, като се опираше на чепатия си бастун. После спря пред тесен отвор, почти скрит от пълзящи растения, който изглеждаше начало на галерия на древна мина.

— Тука ли е? — попитахме ние.

— Да — отвърна вещицата. — Сърцето ви не трепка ли?

— Стига глупости! — отвърна Гуд за всички.

— Ще видим по-късно.

Започнахме да се промъкваме в галерията, която беше достатъчно широка, за да могат двама души да вървят един до друг.

Гагул ни водеше, без да се спира нито за миг, макар че тъмнината ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Ние я следвахме с известно безпокойство, тъй като не знаехме какво може да се случи. Коварството на тази жена можеше всичко да измисли.

След петдесетина крачки галерията изведнъж се разшири и ние бяхме на прага на огромна пещера.

Представете си най-обширната катедрала в света, висока повече от тридесет метра, кръгла, слабо осветена от отделни слънчеви лъчи, които се промъкваха отгоре, и подпряна по цялата си дължина от множество гигантски колони, бели и прозрачни, сякаш от лед.

Някои от тях имаха в диаметър повече от шест метра и оставаха такива чак до горе, а други бяха пресечени на половин височина, като че хората, които са ги строили, не са имали време да ги довършат.

Всички колони бяха изпъстрени със знаци и скулптури, които, ако се съди по множеството ибиси, имаха египетски произход. Колко ли време е било нужно за да бъдат издигнати тези грамадни колони? Сигурно няколко века.

— За какво ли е служила тази пещера? — попита Гуд.

— Може би е била гробница на царете на изчезналото племе — отвърна господин Фалконе.

— Но не виждам никакъв гроб.

— Погребвали са ги сигурно в скалата.

— А знаете ли, приятелю, че тази пещера е истински шедьовър? Уверен съм, че не съществува друга такава на земята.