Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Кой ли е този? — попита Гуд с треперещ глас.

— Може би скелетът на някой цар — отвърна генеузецът несигурно.

— Като че ли ни гледа с очите си — промълвих аз. — Господа, да се махнем оттук. Не намирам удоволствие да гледам тази картина.

— Забравихте ли диамантите? — ме попита генуезецът. — Я! — Каква е тази кафява фигура в средата на масата?

— Като че човешко тяло — каза Гуд, цял изтръпнал.

— Обезглавен е — добавих аз.

Гагул ни беше разбрала и се смееше кресливо и злобно.

— Не го ли познавате? — попита ни тя.

— Не — отвърнахме ние.

— Казах ви, че тук ще видите страхотни неща.

— Но кой е? — попита генуезецът.

— Пристъпи напред! Ти, който смело се сражаваш, виж човека, когото уби.

Хвана генуезеца за ръка и го тласна към масата.

Нашият приятел скоро отстъпи ужасен назад.

Седнал на масата, съвсем гол, с отрязана глава между колената стоеше цар Тоуала, убит от генуезеца в смъртния двубой. Колкото беше грозен като жив, два пъти по-грозен беше сега.

Тялото му беше обвито в белезникава материя, която се спускаше надолу по бедрата и хълбоците му, като се натрупваше наоколо.

Ослушахме се и чухме монотонно капене на капки отгоре. Веднага разбрахме всичко. Капки варовита вода падаха върху тялото на бившия цар и малко по малко щяха да го превърнат на сталагмит.

Едва тогава забелязахме, че около масата бяха наредени фигури с човешки образи, които представляваха вкаменени трупове.

Невъзможно е да ви опиша впечатлението, което произведе върху нас видът на всички тези вкаменени трупове, насядали около масата на смъртта. Бяха двадесет и седем заедно с гиганта в дъното, който сякаш беше главатар на тази мрачна дружина.

— Кои са тези хора? — попита господин Фалконе.

— Кукуанските царе — отвърна старата вещица.

— Всички?

— Всички, бели господарю.

— Значи тук е и бащата на Иньози?

— Да. Той е последният и скоро ще се окаже редом с Тоуала, тъй като, щом този бъде вкаменен, ще заеме мястото си на масата на смъртта.

— Но кой донесе тук Тоуала?

— Четирима роби, които после накарах да убият, за да, запазя само за мен тайната на диамантените пещери.

— А онзи гигант кой е? — попита Гуд.

— Основателят на кукуанското царство.

— Художествена работа — каза нашият приятел, който разбираше малко от анатомия. — На този скелет не липсва нито една кост.

— Грозен пазач на съкровищата — казах аз. — Ако бях влязъл сам в пещерата, за да търся блестящите камъни, бих умрял от ужас.

— Вярвам ви — отвърна генуезецът. — Сигурен съм, че никой не би намерил в себе си смелост да стъпи в тази зала на смъртта.

Блестящите камъни се пазеха много добре, уверявам ви.

Докато ние разглеждахме ужасени зловещата обстановка, Гагул се качи на масата и приближи Тоуала, за да види, както каза Гуд, дали вкаменяването на трупа вървеше добре.

Успокоена по този въпрос, тя обиколи масата, като се покланяше пред всеки един цар, отдавайки им почит. После се спря пред гиганта, дълго мърмори нещо, сякаш казваше молитва. След това слезе и ни каза:

— Елате, белокожи! Сега ще ви заведа в пещерата на съкровищата.

— Там има ли такива работи? — попитах аз.

— Страхувате ли се? — попита ме старицата и се усмихна жестоко.

— Не — отвърнах аз, — но мъртъвци гледахме достатъчно много, за да идем да гледаме други.

Злорада насмешка изкриви устните на старата вещица.

— Нека белите хора се успокоят — каза после тя. — Ще им покажа блестящите камъни.

— В друга пещера ли са? — попита Гуд.

— Да, и само аз я зная.

— Да вървим, — каза генуезецът нетърпеливо.

— Нека белите господари ме следват.

Старицата тръгна и ни отведе в края на пещерата. Там обаче не се виждаше никакъв вход. Стената беше съвсем гладка, без никаква цепнатина или пролука, откъдето да може да се мине.

— Тук не виждам никаква врата — казах аз. — Да не би ти, стара вещице, да ни преведеш през скалата?

Гагул не отвърна. С най-голямо внимание разглеждаше стената.

След няколко минути търсене тя се покачи на един камък и постави пръст върху една малка дупка. Тоз час произлезе нещо, което твърде много ни учуди.

Една огромна скала, която ние мислехме, че е споена със стената, се отмести, сякаш раздвижена от тайнствена сила, и като се завъртя около себе си, се издигна в един отвор, сигурно направен нарочно, и откри за изумените ни очи толкова широк проход, че човек можеше спокойно да мине през него.