Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Ето го! — възкликнах аз.

— Щом се появи в пещерата, ще стреляме — каза генуезецът и напълни карабината.

— Не! — викнах аз. — Тези животни се спускат твърде опасно. Не, трябва да го убием, преди да излезе.

— Тогава да стреляме! — каза Гуд. Прицелихме се и три гърмежа оглушиха пещерата, ехото го поде и повтори многократно.

Щом изпразнихме оръжията, скочихме от грамадата слонова кост и се прикрихме в другия край на пещерата, тъй като при тази тъмнина не знаехме дали звярът е убит, или е още жив.

Като утихнаха гърмежите, откъм галерията се зачу глухо ръмжене.

— Нима не сме го улучили? — попита генуезецът и бързо напълни пушката си отново.

— По-скоро ми се струва, че звярът агонизира — отвърнах аз. — Ако не е тежко ранен, досега щеше да дойде тук: тези страшни животни никога не се колебаят да нападнат ловците.

— Трябва да разберем дали е жив или мъртъв — каза Гуд. — Нямате ли още кибритени клечки?

— Кутията ми е празна.

— Да потърсим по джобовете — подкани генуезецът. — Може би ще намерим още някоя.

Претърсихме всички джобове и за наше щастие намерихме още седем клечки: пет имаше господин Фалконе и две — аз.

Запалихме едната, като внимавахме много да не падне фосфорната главичка, и се покачихме на грамадата слонови зъби, за да погледнем към галерията.

Почти на изхода лежеше величествен леопард, голям колкото тигър, с блестяща жълто-червеникава козина и неправилни черни петна, които ставаха по-гъсти към гръбначния стълб.

Куршумите го бяха ударили в черепа и гърдите и смъртта не бе закъсняла да дойде.

— Да освободим галерията и да бягаме — каза генуезецът. — Щом като това животно е могло да дойде до тук, значи има изход навън.

Хванахме животното за предните крака и го захвърлихме в пещерата.

— Да вървим, приятели — викна генуезецът. — Свободата ни чака в дъното на галерията.

— Почакайте малко, господа — викнах аз.

— Какво искате?

— Нима ще оставим тук всички тези диаманти? Искам да си напълня поне джобовете, преди да си отида оттук. И вие не ги отминавайте.

— Благодаря, но мене ми дойде до гуша от вашите диаманти, даже ме карат да повръщам — каза генуезецът. — А мислете и за това, че още не сме излезли и може би ще трябва пак да се върнем насам.

Гуд не беше по-алчен от приятеля си, но все пак се върна и ние двамата се спуснахме към сандъците, за да напълним джобовете и блузите си със скъпоценни камъни. Взехме не по-малко от тридесет килограма — огромно богатство, възлизащо на много и много милиони.

Когато отидохме отново в галерията, генуезецът вече бе навлязъл навътре и опитваше внимателно почвата, боейки се да не падне в някоя дупка.

Гуд ни увери, че вижда и в тъмното, и господин Фалконе го пусна напред. По едно време той извика:

— Внимавайте! Има стъпала!

— Имаме още кибритени клечки — каза генуезецът. — Да запалим една и да видим накъде отиваме.

Гуд взе една клечка и бързо я запали. При бледата й светлина забелязахме една стълба, изкопана в скалата и слизаща надолу.

— Напред! — каза генуезецът.

Слизахме бавно-бавно и брояхме стъпалата. Стигнахме до двадесет и седмото и намерихме едно възвишение, което извиваше наляво, а след това почувствувахме, че стените се разширяват. В същото време ни лъхна мирис на развалено месо.

— Това трябва да е леговището на леопарда — казах аз.

— Да — потвърди Гуд. — Има кости по земята.

— Тогава изходът сигурно е близък.

— Да спрем и да се ослушаме — каза генуезецът.

— От какво се боите?

— Може би звярът има другарка…

При тази мисъл въпреки изпитаното ни безстрашие челата ни се обляха от студена пот.

Спряхме и тримата изведнъж, готови да стреляме. Огледахме наоколо, за да видим дали не ни дебнеха отнякъде кръвожадните очи на някой друг звяр, но за щастие нищо не открихме.

— Леговището е празно — каза най-после Гуд и дълбоко въздъхна.

— Тогава да вървим напред — каза господин Фалконе. — Ах!

— Какво има? — попитах аз.

— Въздухът стана по-свеж.

— И аз почувствувах това — отвърнах.

— Тогава сме близо до изхода. — Надявам се.

— Напред!… Напред!…

Спуснахме се край леговището на звяра и навлязохме в първия проход, който се откри пред нас. Въздушното течение идеше тъкмо оттам. Беше чист, свеж и съживителен въздух.

Продължихме да вървим в новата галерия, като слагахме внимателно крак пред крак, с протегнати напред ръце, за да не ударим главите си в някоя непредвидена преграда. Изведнъж коридорът сякаш се пресичаше от друг ход.