Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Вървяхме бързо, за да увеличим колкото се може повече разстоянието между нас и врага. От време на време се оглеждахме внимателно наоколо, за да не попаднем в неочаквана засада.

Негрите не се виждаха вече. Но ние се съмнявахме дали са се отдалечили завинаги. Тази част на пустинята беше пресечена от множество пясъчни хълмчета и можеше да се очаква, че са се скрили зад някое от тях и ни дебнат.

Опасенията ни бяха скоро оправдани. Не бяхме минали и една миля, когато, минавайки край един хълм над главите ни профучаха цял облак стрели.

Спряхме се зад една скала и зачакахме да се появи врагът, за да му върнем неприятния поздрав.

Няколко души не закъсняха да се покажат. Само два изстрела стигаха да повалят двамина от тях и да накарат останалите да избягат.

Продължихме пътя си, като все повече ускорявахме крачките. Но още няколко пъти трябваше да спираме и да отблъскваме нови атаки. Боскиманите, скрити зад пясъчните хълмове, чакаха да минем край тях, за да ни обсипят със смъртоносните си стрели. Така прекарахме цялата нощ, като изстреляхме много патрони, убивайки не един неприятел. Едва призори успяхме да се отскубнем напълно от отмъстителните негри.

— Колко са твърдоглави! — възкликна Гуд. — Трябваше досега да разберат, че стрелите им не струват колкото куршумите. Да се надяваме да стигнем оазиса, без да ни безпокоят повече.

— Кой знае дали някога ще стигнем до него — каза генеузецът. — Право да ви кажа, аз почвам да се съмнявам в неговото съществуване.

— Не зная какво ще правим, ако не го намерим — казах аз. — Вода имаме само за един ден.

— Дали ни остава много път до Ситандския краал? — попита генуезецът.

— Най-малко шест дни.

— В такъв случай, ако не открием оазиса или друго някое кладенче, не бихме стигнали никога там.

— Наистина, господин Фалконе, рискуваме отново да умрем от жажда сред нажежените пясъци.

— Е добре, скъпи приятели — викна Гуд, който вървеше пред нас. — Мога да ви съобщя радостната вест, че опасността е преминала вече!

— Защо? — попитахме ние нетърпеливо.

— Защото ей-там се виждат дървета.

— Оазисът?

— Навярно.

— Спасени сме!

Изкачихме бързо хълмчето, което се издигаше вдясно от нас и оттам можахме да различим една зеленееща се ивица, която живо изпъкваше на белезникавия фон на пустинята.

От гърдите ни се изтръгна вик:

— Оазисът! Оазисът!…

Един час по-късно ние почивахме под свежата сянка на мимозите и акациите.

Най-после оазисът бе намерен. Макар че още не бяхме го разгледали, стори ни се твърде голям. Множество китни горички се огласяваха от сладкопойни птички. Красиви полянки се разстилаха наоколо. Антилопи подскачаха край поточетата, които весело клокочеха сред този малък рай, загубен сред пустинята.

След като хубаво утолихме жаждата си и починахме повече от половин час, навлязохме в оазиса. Сега вече можехме да се надяваме, че ще намерим достатъчно плодове и дивеч за закуска. Но каква беше изненадата ни, когато след около петстотин крачки път забелязахме човешки стъпки, отпечатани върху влажната почва, и няколко изстреляни патрона.

— Нима този оазисът е обитаван от някого? — попита господин Фалконе.

— Хм! — отвърнах аз. — Трудно е да се помисли, че тук е дошъл на лов някой бял човек.

— Но защо непременно да е бял? — попита Гуд.

— Вижте следите — казах аз. — Забележете добре, че това са следи от обувки, подковани с пирони. Негрите не носят такива.

— Трябва да претърсим оазиса — каза генуезецът.

— Това и ще направим — отвърнах аз. — Любопитен съм да узная кой е стигнал дотук.

Тъкмо бяхме подновили пътя си и бяхме преминали през група ниани, когато Гуд се върна бързо към нас.

— Какво има? — го попитахме, сграбчвайки бързо карабините си.

— Една колиба.

— Къде?

— На двадесет крачки оттук.

— Празна ли е?

— Не зная. Видях дим.

— Тогава ще разберем кой бял живее в този оазис.

Тръгнахме внимателно през горичката и след малко забелязахме красива колиба, построена до величествен баобаб. Приличаше на ония, които правят кафрите, със стени от клони и дънери и покрив от сухи листа. Само на мястото на обичайната кръгла дупка за влизане имаше хубава врата.

Аз се спрях и гледах колибата с живо удивление. Не, не беше зрителна измама. Това беше истинска колиба и което ни изненадваше, в нея личеше ръката на белия човек.

„Кой може да живее сред този самотен оазис?“ — се попитах на ум.